Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Глупости! — изръмжа Даниел. — Глупости!
— Така ли? — ухили се Дравич. — Не мисля. Даже дай прережа гърлото тук пред очите ти, част от теб пак ще иска да успея. Това е пристрастяване, Ласаж. Невероятно пристрастяване. И двамата страдаме от него.
Даниел го гледаше и за миг на Тара й се стори, че думите на Дравич са го жегнали някъде дълбоко. В очите му се четеше объркване, почти отвращение, сякаш Дравич му беше показал част от него, която предпочиташе да не опознава. Но всичко това изчезна почти веднага и Даниел тръсна презрително глава и пъхна ръце в джобовете си.
— Еби си майката, Дравич.
Гигантът се усмихна.
— Уверявам те, че ако ще еба някого, няма да е майка ми.
Той се наклони леко, погледна Тара и кимна на тримата пазачи. Те вдигнаха автоматите си и ги подкараха надолу към лагера.
— И не се опитвайте да избягате — подвикна Дравич след тях. — Ако не умрете от жега, сто процента ще се натъкнете на плаващи пясъци. Навсякъде са. Всъщност може би точно така ще се отърва и от двама ви. Много по-забавно е от куршум в главата.
Той се изхили и се обърна с лице към разкопките. Отдолу работниците подхванаха някаква песен.
32
Луксор, хълмовете на Тива
Имаше едно място, където Халифа обичаше да ходи, когато имаше нужда да размишлява, горе в хълмовете на Тива, под сянката на Куирн, и сега отиде там.
Беше го открил преди години, когато за пръв път дойде в Луксор — една изваяна от природата седалка в скалата с великолепна гледка към Долината на царете отдолу. Можеше да седи тук с часове, сам и на спокойствие, и колкото и объркан, нещастен, отчаян или потиснат да се чувстваше, мислите му винаги се проясняваха и настроението му се повдигаше. Седалката за размисъл, така я наричаше. Нямаше друго място на света, където да се чувства толкова близо до себе си или до Аллах.
Слънцето вече преваляше зенита, когато стигна там. Седна, подпря глава на хладния камък и се загледа в напечените от слънцето хълмове. Щъкащите из долината хора изглеждаха като мравки. Запали цигара.
Срещата с Хасани го беше потресла. Дълбоко. Естествено първата му реакция беше да откаже повишението и да продължи да се занимава със случая. Все пак животът на двама души беше в опасност — всъщност, ако още бяха живи — и не можеше ей така да им обърне гръб. Нито можеше да забрави онова, което бяха направили със Сюлейман, Наяр и Икбар. А в определен смисъл и с брат му Али.
И въпреки това го глождеха съмнения. Не искаше, но го глождеха. В крайна сметка това не беше филм, където щастливият край е гарантиран. Беше реалност и въпреки че се презираше за това, го беше страх.
Това, че беше тръгнал срещу Саиф ал-Таар, беше достатъчно опасно само по себе си. А сега очевидно имаше врагове и в собствените си редици. Един Бог знаеше кои и един Бог знаеше защо, но тези врагове бяха могъщи. Достатъчно могъщи, за да уплашат Хасани, което не беше толкова лесно.
„Няма да мога да те защитя по никакъв начин“ беше казал началникът. И не говореше само за кариерата на Халифа. Имаше предвид и живота му. А най-вероятно и живота на близките му. Беше ли редно да излага на опасност най-любимите си същества? В крайна сметка не дължеше нищо нито на Наяр, нито на Икбар, нито на Сюлейман, нито пък на двамата англичани. Ами на Али? Да, това щеше винаги да го измъчва, но струваше ли си? Може би трябваше да изостави случая. Да приеме повишението, да отиде в Измаилия. Със сигурност щеше да се мрази заради това. Но поне щеше да остане жив. Любимите му хора също. Той хвърли цигарата и вдигна поглед към недодяланите йероглифи, надраскани в скалата до седалката. Имаше три елипсовидни фигури — на Хоремхеб, на Рамзес I и на Сети I.
Под тях имаше кратък надпис, оставен от някой си, подписал се като „Амон, син на Ипу“. Някой от древните работници на гробниците сигурно бе седял на това място преди повече от три хиляди години, беше се наслаждавал на същата гледка като Халифа и беше се вслушвал в същата тишина и може би дори бе изпитвал същите чувства. Халифа докосна надписа.
— Какво да правя? — въздъхна и прокара пръсти по издълбаните йероглифи. — Кое е правилното? Кажи ми, сине на Ипу. Дай ми някакъв знак. Защото аз, по дяволите…