Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Назад в Леса! - извика Елейн и размаха меча си. - Бързо!
Стрелците с арбалети пуснаха по още една стрела, след което заотстъпваха през храсталаците. Мъжете на Две реки скочиха на земята и също тръгнаха назад. Елейн обърна Лунна сянка и подкара предпазливо в тръс. Скоро стигна до оставената на позиция част геалданци на Алиандре, застанали в плътни редици, с пики и алебарди.
- Оттегляте се веднага щом ударят! - извика им тя. - Искаме да ги привлечем още навътре!
Още навътре в леса, където ги чакаха сисвай’айман.
Елейн мина покрай Алиандре и тъмнокосата кралица й кимна почтително. Хората й бяха поискали кралицата им да отиде с Берелайн в болницата в Майен, но Алиандре беше отказала. Може би гледката как Елейн водеше лично войските си в бой я беше тласнала да вземе това решение.
Първите тролоци нахлуха в Леса с ръмжене и рев. Трудно им беше да се бият в гората. Хората можеха да използват за прикритие много повече неща, да издебват от засада лутащите се между дърветата огромни същества, да ги секат и пронизват отзад. Подвижните сили на стрелците с лъкове и арбалети можеха да стрелят от прикритие - ако го правеха добре, тролоците дори нямаше да разберат от коя посока идват стрелите.
Щом поведе гвардията си към пътя, Елейн чу откъм тролоците взривове и крясъци. Прашкарите мятаха гърмящите пръчки на Алудра по чудовищата и блясъците отскачаха от тъмните стволове.
Излязоха на пътя точно когато тролокската орда, водена от няколко мърдраала с катраненочерни наметала, се изля на него. Можеха бързо да обкръжат във фланг силата на Елейн… но Червените ръце вече бяха изкарали драконите на позиция на пътя. Талманес стоеше, стиснал ръце зад гърба си, върху куп сандъци и оглеждаше бойците си. Знамето на Червената ръка плющеше зад него, кървава длан на бяло поле, обрамчено с червено, а Алудра ревеше указания за насочване, придружени от ругатни заради грешките или мудните действия на драконирите.
Пред Талманес бяха подредените дракони, почти сто на брой, изпънати през широкото пътно платно в четири редици и разпръснати по полята около пътя. Елейн беше твърде далече, за да го чуе, когато даде заповед за огън. И толкова по-добре, защото последвалият гръм я разтърси все едно самата Драконова планина бе решила да изригне. Лунна сянка подскочи, изцвили и Елейн едва успя да се удържи на седлото. Бързо запуши ушите на кобилата със сплит Въздух, когато драконирите затъркаляха оръжията си настрани, за да може вторият ред да открие огън.
Запуши уши и тя, след като укроти Лунна сянка. Биргит продължаваше да се бори с подплашеното си животно и накрая скочи от него. Третият ред дракони се затъркаля напред, за да стреля.
Въпреки че бе запушила ушите си, Елейн _усети_ как земята подскочи от грохота и дърветата се разлюляха. Последва четвъртият залп и я разтърси до костите. Елейн си пое дъх и издиша, успокои сърцето си и зачака димът да се разнесе.
Първото, което видя, бе Талманес, все така изправен на купа сандъци. Първата редица дракони се беше изтеглила назад и презареждаха. Другите три реда също пълнеха припряно дулата с взривната прах и металните кълба.
Силен полъх от запад разчисти достатъчно дим… и Елейн ахна.
Хиляди тролоци лежаха по земята на тлеещи късове, много от тях - напълно издухани от пътя. Ръце, крака, валма коса и козина, _парчета_ лежаха пръснати сред дупките в земята, широки цели два разтега. Там, където доскоро бе имало хиляди тролоци, беше останало само кръв, натрошени кости и дим. Много от дърветата наоколо бяха разбити на трески. От мърдраалите в челото нямаше и помен.
Драконирите снишиха запалителните си палки, без да изстрелят последните заряди. Малцината оцелели тролоци в тила се пръснаха в гората.
Елейн погледна Биргит и се ухили. Стражничката продължаваше да гледа напред строго, докато няколко гвардейки тичаха да хванат коня й.
- Е? - попита Елейн, след като отпуши ушите си.
- Мисля… - почна Биргит. - Тези неща са мръсни. И неточни. И скапано _ефективни_.
- Да - каза гордо Елейн.
Биргит поклати глава. Доведоха коня й и тя го яхна.
- Свикнала бях с мисълта, че един мъж и лъкът му са най-опасното съчетание, което тази земя е познавала, Елейн. Сега… сякаш не стига, че мъже открито преливат и че сеанчанците използват преливащи в бой… а имаме и тези неща. Не ми харесва накъде отива това. Ако едно момченце с метална тръба може да унищожи цяла армия…
- Не разбираш ли? - каза Елейн. - Никога повече няма да има война. Спечелваме тази и _ще има_ мир, както иска Ранд. Никой освен тролоци няма да тръгне на бой, след като знаят, че ще се изправят срещу такива оръжия!