Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Обръщайте я - чу се гласът на Таим.
Андрол изви врат. Таим седеше на масата. Обичаше да седи там за Обръщанията, но не гледаше Товейн. Галеше нещо в ръцете си. Нещо, което приличаше на диск…
Изведнъж се изправи и го пъхна в кесия на кръста си.
- Другите се оплакват от изтощение от толкова много Обръщане. Е, ако Обърнат тази, тя може да се влее в редиците и да даде силата си. Мишраил, ти идваш с мен. Време е.
Мишраил и няколко други отидоха при Таим. Стояха така, че Андрол не можеше да ги види.
Таим тръгна към вратата и отсече:
- Искам, докато се върна, тази жена да е Обърната.
Лан препусна в галоп по каменистата земя към Клисурата сякаш за стотен път, макар да се беше сражавал тук по-малко от седмица.
Принц Кайсел и крал Еазар го настигнаха и Кайсел изрева:
- Какво има, Дай Шан? Нова атака? Не видях сигнала за тревога!
Лан се взираше в сумрака. Огньовете от трупове и дървета грееха от двете му страни, докато водеше щурма на няколкостотин малкиери. Горенето на трупове беше трудно, но не само светлината им трябваше. Искаха да лишат тролоците от храна.
Чу нещо напред, нещо, което го ужаси. Нещо, от което се беше страхувал.
Взривове.
Далечните изригвания вдигаха грохот като блъскащи се една в друга канари.
- Светлина! - Кралица Етениел Кандорска се присъедини към тях, пришпорила белия си скопец. - Това ли е, което си мисля?
Лан кимна. Етениел извика през рамо на свитата си нещо, което Лан не можа да улови. Беше пълна жена, доста внушителна за Пограничните земи. Свитата й включваше лорд Балдер - нейния Мечоносец - и побелелия Калян Рамзин, новия й съпруг.
Приближиха Клисурата, където воините се биеха, за да удържат зверовете. Няколко кандорски конници до огньовете отпред изведнъж се разхвърчаха във въздуха.
- Лорд Мандрагоран! - Някакъв мъж с черно палто им махаше. Наришма. Забърза към тях, с неговите Айез Седай по петите му. Лан винаги имаше един преливащ на фронтовите линии, но им беше заповядал да не се бият. Трябваха му свежи за спешни случаи.
Като този.
- Преливане ли? - попита той и забави Мандарб.
- Властелини на ужаса, Дай Шан - отвърна задъхано Наришма. - Поне двайсет.
- Над двайсет преливащи - каза Агелмар. - Ще ни изколят като агнета.
Лан огледа мрачния пейзаж, някогашното му отечество. Отечество, което никога не бе познавал.
Трябваше да изостави Малкиер. Признанието се извъртя като нож в гърдите му, но трябваше да го направи.
- Имате отстъплението си, лорд Агелмар - каза Лан. - Наришма, вие преливащите можете ли да направите нещо?
- Можем да се опитаме да прережем сплитовете им от въздуха, ако се приближим достатъчно - отвърна Наришма. - Но ще е трудно, може би невъзможно, след като използват само ленти Огън и Земя, и при толкова много на тяхна страна… ами, ще ни ударят и ще ни довършат…
Взрив наблизо разтресе земята, Мандарб се вдигна на задните си крака и едва не хвърли Лан от седлото. Лан успя да го овладее, почти заслепен от блесналата светлина.
- Дай Шан! - викна Наришма.
- Иди при кралица Елейн! - изрева Лан. - Преливащи да прикрият отстъплението ни. Ще ни накълцат на кайма без тях. Върви!
Агелмар вече ревеше на бойците да се оттеглят, изкарваше напред стрелци да открият огън по преливащите и да ги измъкне под прикритието им. Лан измъкна меча от ножницата и препусна в галоп да изтегли конниците.
„Светлината да ни опази”, помисли си, докато ревеше останал без глас и се мъчеше да спаси каквото може от конницата си.
Клисурата беше изгубена.
Елейн чакаше неспокойно.
Бремският лес беше стара гора, от тези, които сякаш имат своя собствена душа. Древните дървеса бяха чворестите й пръсти, протегнали се от земята, за да усетят вятъра.
Трудно беше да не се чувстваш мъничка в гора като Брем. Макар много от дърветата да бяха голи, Елейн усещаше хиляди очи, вперени в нея от дълбините на леса. Неволно си спомни за приказките, които й бяха разказвали като дете, истории за Леса, пълен с горски разбойници - някои добродушни и хубави хора, други - с извратени като на Мраколюбци сърца.
„Всъщност…” - помисли Елейн, щом си спомни една от историите. Извърна се към Биргит.
- Ти не си ли извела веднъж банда крадци от тази гора?
Биргит се намръщи.
- Надявах се да не си чувала точно тази.
- Ограбила си кралицата на Алдешар! - каза Елейн.
- Много учтива бях с нея - отвърна Биргит. - Тя _не беше_ добра кралица. Мнозина твърдяха, че не е била законната.