Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше чий е гласът, но го чу, когато произнесе:
— … следователно стигаме до заключението, че линията „Джон Голт“ следва да се затвори.
Нещо го беше накарало да назове линията с истинското й име.
И ти си бил принуден да го понесеш, преди поколения, било ти е също толкова трудно, също толкова зле, но не си позволил да те спре — наистина ли е било толкова зле? Толкова грозно? Няма значение, формите са различни, но това е просто болка, а теб болката не те спира, нито един от видовете й, които е трябвало да понесеш, не са те спрели, не си се предал, изправил си се срещу това, а аз трябва да се изправя срещу тези — ти си се борил, и аз трябва да се боря, ти си го направил, и аз ще се опитам… Тя чуваше в ума си тихата сила на думите на клетва — и мина известно време, преди да осъзнае, че говори на Нат Тагарт.
Следващият глас, който чу, беше на господин Уедърби.
— Изчакайте минутка, момчета. Случайно да помните, че имате нужда от разрешение, преди да затворите странична линия?
— За Бога, Клем! — викът на Тагарт изразяваше открита паника. — Със сигурност няма да има проблеми за…
— Не бъди толкова сигурен. Не забравяй, че предлагаш обществена услуга и си задължен да предлагаш транспорт, независимо дали печелиш или не.
— Но ти знаеш, че това е невъзможно!
— Ами това е добре за теб, решава твоя проблем — ако затвориш тази линия, — но какво ще причини на нас? Да оставим цял щат като Колорадо практически без транспорт — що за обществено мнение ще породи това? Но, разбира се, ако дадеш на Уесли нещо в замяна, за баланс, ако вдигнеш надниците на синдикатите…
— Не мога! Дадох дума на Националното сдружение!
— Дума ли? Добре, постъпи, както намериш за добре. Не искаме да насилваме сдружението. По-скоро предпочитаме нещата да се случват доброволно. Но преживяваме трудни времена и е трудно да се каже какво може да стане. Понеже всички фалират и данъчните постъпления намаляват, можем — тъй като държим доста над петдесет процента от облигациите на „Тагарт“ — да се окажем принудени да изискаме изплащането им в рамките на шест месеца.
— Какво? — изкрещя Тагарт.
— Или и по-скоро.
— Но вие не можете! Боже, не можете! Нали мораториумът беше за пет години! Това беше договор, задължение! Ние разчитахме на него!
— Задължение? Не си ли старомоден, Джим? Вече няма задължения, освен нуждата на момента. Първоначалните собственици на тези облигации също разчитаха на това те да бъдат платени.
Дагни избухна в смях. Не можа да се спре, не можа да устои, не можеше да пропусне шанса в този момент да отмъсти за Елис Уайът, Андрю Стоктън, Лорънс Хамънд и за всички други. Каза, късайки се от смях:
— Благодаря, господин Уедърби!
Господин Уедърби я погледна изненадано.
— Да? — студено попита той.
— Знаех си, че ще трябва да платим за тези облигации по един или друг начин. Ето, плащаме.
— Госпожице Тагарт — каза строго председателят, — не мислите ли, че е безсмислено да казвате „казах ли ви“? Да говорите за това, какво е щяло да стане, ако сме действали различно, е просто теоретична спекулация. Не можем да си позволяваме теоретизиране, трябва да се справим с практическата реалност в момента.
— Правилно — каза господин Уедърби. — Точно такива трябва да сте — практични. Предлагаме ви сделка. Ще направите нещо за нас — и ние ще направим нещо за вас. Дайте на синдикатите тяхното увеличение и ние ще ви дадем разрешение да затворите линията „Рио Норте“.
— Добре — задавено каза Джеймс Тагарт.
Изправена до прозореца, тя ги чу как гласуват решението си. Чу ги да постановяват, че линията „Джон Голт“ ще бъде спряна след шест седмици, на 31 март. Трябва само да премина през следващите няколко минути, мислеше си тя, да се погрижа за следващите няколко мига, сетне за следващите, на малки порции, и след известно време ще стане по-лесно, след известно време ще го преодолея. Задачата, която си постави за следващите няколко минути, беше да облече палтото си и да напусне стаята първа. След това дойде задачата да се качи на асансьора и да премине през цялата смълчана височина на сградата на „Тагарт“ Сетне дойде задачата да прекоси тъмното фоайе.