Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
След това ме вдигна и ме отнесе в дъното на къщата, където бе царството на прислугата, а те всички се разбягаха като мишки. Слезе с мен на ръце по някакви стълби към мазето, мина покрай касетки с вино, чували брашно и неизползвани мебели, покрити с платнища, после през един тесен коридор, чиито степи бяха влажни и студени, и накрая стигна до много издраскана стара дъбова врата.
Осветлението в стаята беше слабо. До вратата стоеше Дона, облечен в роба, пристегната на кръста му. Беше се привел, все едно бе болен. Щеше да се случи нещо ужасно, щом Дона, който обикновено се радваше на чуждото нещастие — се страхуваше. Държеше мрежа от кожени каишки, нещо като хамут, какъвто досега не бях виждала.
Адаир ме остави на пода.
— Приготви я — каза той на Дона, който започна да сваля потните ми окървавени дрехи. Адаир зад него също започна да се съблича. Когато останах напълно гола. Дона ми сложи хамута. Беше кошмарно приспособление, което изкриви тялото ми в неестествена поза, в която бях напълно беззащитна. Ръцете ми бяха вързани на гърба, а главата ми извита до такава степен, че вратът ми всеки момент щеше да се счупи. Дона въздъхна, докато закрепяше каишките, но не ги отпусна. Адаир се надвеси над мен заплашително. Намерението му бе ясно.
— Дойде време да те науча на подчинение. Надявах се за твое добро да не се налага. Но се оказа, че съдбата ти била друга…
Той млъкна, после продължи:
— Всеки трябва да бъде наказан веднъж, за да знае какво ще се случи, ако пак се опита да избяга — мушна пръсти в косата ми и приближи лицето си към моето. — И помни това, когато се върнеш в родния си град при семейството си и твоя Джонатан: където и да отидеш, винаги ще те намеря. Не можеш да ми избягаш.
— Момичето… — опитах се да кажа през слепените си от засъхнала кръв устни.
— Това не е заради момичето, Ланор. Макар че трябва да се научиш да приемаш случващото се в къщата ми и да участваш в него. Това е, защото ми обърна гръб и се отказа от мен. Не мога да го позволя. Особено на теб. Не го очаквах точно от теб…
Предпочете да си спести останалите думи, но аз знаех какво има предвид. Не искаше да съжалява, че ми е дал част от сърцето си.
Няма да разказвам какво се случи с мен в тази стая. Нека запазя поне тази тайна и скрия подробностите за унижението ми. Достатъчно е да спомена, че беше най-ужасното изпитание, на което някога съм била подлагана. Не само Адаир ме измъчваше, той включи и Дона, макар да беше ясно, че е против волята на италианеца. Дадоха ми да опитам от дяволските мъки, за които Джуд ме бе предупредил, получих урок, че като изкушаваш Сатаната, се излагаш на огромен риск. Тази любов, ако изобщо може да се нарече така, никога не е сладка. Накрая разбираш какъв е истинският й вкус: сярна киселина, отрова, която изливат в гърлото ти.
Бях почти в безсъзнание, когато приключиха с мен. Отворих леко очи и видях как Адаир вдига дрехите си от земята. Лъщеше от пот, а тъмните му къдрици бяха полепнали по врата. Дона си бе облякъл робата и пълзеше на четири крака, блед и разтреперан, сякаш всеки миг щеше да повърне. Адаир прокара пръсти през мократа си коса, след това кимна към Дона:
— Качете я горе и накарай някой да я измие — каза той, преди да излезе.
Примигнах, когато Дона заразкопчава каишките. Те се бяха врязали в кожата ми и бяха оставили десетки кървави рани, които се отвориха, когато с тях се отлепиха коричките им. Той хвърли ужасното приспособление на пода — то остана там във формата на човешко тяло — и ме взе на ръце. Никога преди не го бях виждала да проявява такава нежност. Занесе ме в стаята с медната вана, където ме чакаше Алехандро с кофи топла вода. Той ме изми внимателно, избърса кръвта и другите течности, но аз едва понасях докосването му и не спирах да плача.
— Аз съм в ада, Алехандро. Как да продължа да живея?
Той хвана ръката ми и я попи с кърпа.
— Нямаш избор. Сигурно е добре да знаеш, че всички сме минали през това, всеки един от нас. Случилото се с теб не е срамно, не и сред нас.
Докато ме миеше, раните ми вече заздравяваха, малките прорези изчезваха и синините пожълтяваха. Той ме подсуши и ме уви в чист халат. Постави ме на леглото и се настани до мен, като не ми позволи да се отдръпна.
— Какво следва? — попитах аз, вплела пръсти в неговите.
— Нищо. Всичко ще продължи постарому. Трябва да се опиташ да забравиш какво се случи днес с теб, но не и поуката от него. Никога не забравяй поуката.