Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Бляскаво утринно слънце осветяваше стаята му, когато се събуди — беше вече доста късно. Мрачното му угнетяващо настроение от предишната нощ бе изчезнало заедно с тъмните сенки, които забулваха пейзажа, мислите и чувствата му бяха леки и весели като самата заран. След обилната закуска четиримата джентълмени се отправиха пешком към Грейвсанд, следвани от един човек, носещ камъка в дървеното му сандъче. Те стигнаха в града към един часа (багажа си бяха изпратили в Лондон и щяха да го получат там), имаха и късмет да си осигурят места върху откритата част на дилижанса и още същия следобед пристигнаха в Лондон в отлично здраве и настроение.

Следващите три или четири дена преминаха в приготовления за пътешествието им до Ийтънсуил. Но тъй като сведенията относно това важно начинание изискват отделна глава, можем да запълним няколкото реда, оставащи до завършека на настоящата, със съвсем кратко повествование на историята за археологическото откритие.

И тъй, от протоколите на клуба научаваме, че мистър Пикуик изнесъл доклад относно откритието пред Общо събрание на клуба, свикано на следващата вечер подир тяхното пристигане, като се впуснал в много находчиви и научно обосновани размишления във връзка и относно значението на надписа. Научаваме още, че един вещ скулптор издълбал върху камък точно копие на реликвата, за да бъде представено на „Кралският археологически институт“ и на други научни учреждения; завист и ревност възникнали в безброй сърца от публикуваните дискусии и противоречиви мнения по въпроса; и самият мистър Пикуик излязъл с брошура съдържаща деветдесет и шест страници съвсем дребен шрифт с двадесет и седем различни тълкувания на надписа. Трима възрастни джентълмени лишили своите трима първородни синове от наследство, загдето посмели да се усъмнят в древността на въпросния паметник, а една възторжена личност се лишила въобще от живота, отчаяна, загдето не успяла да разкрие загадката на надписа; мистър Пикуик бил избран за почетен член на седемнадесет научни дружества в страната и в чужбина — за направеното от него откритие; нито едно от тези седемнадесет дружества не могло да разгадае откритието, но и седемнадесетте били единодушни, че то било съвсем необикновено.

А мистър Блотън — и това име ще остане вечно дамгосано от презрението на онези, що търсят възвишеното и тайнственото, — този мистър Блотън, казахме, с присъщата на дребните душички недоверчивост и заядливост, дръзва да излезе в случая с едно становище колкото позорно, толкова и абсурдно. В подлото си желание да засенчи ореола на безсмъртното име Пикуик, мистър Блотън стига дотам, че лично прави пътешествие до Кобъм и при завръщането си подигравателно заявява в словото си пред клуба, че той се бил срещнал с човека, от когото бил купен камъкът; че човекът допускал камъкът да е стар, но тържествено опровергал древността на надписа — понеже твърдял, че той сам го бил издялкал веднъж през свободното си време, както му дошло подръка, и буквите, които виждаме, съединени съответно, означавали ни повече, ни по-малко следното: БИЛ СТЪМПС, ПОДПИСАН. Но поради това, че мистър Стъмпс имал склонността към оригинално творчество, пък и нещо бил скаран с правописа, в средата на последната дума вместо „С“ се било прокрадвало едно „Ш“.