Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Този човек имаше ранг във войската — ранг, купен с моите пари, с нещастието на сестра му! Този човек стоеше начело на заговора да ме впримчат и да сложат ръка на богатството ми. Не друг, а той най-вече бе принудил сестра си да се омъжи за мен, като много добре е знаел, че сърцето си тя била дарила на онзи хлапак. Неговата униформа го заставяла! Позорната ливрея на неговото безчестие! Обърнах очи към него — не можех да се въздържа, но не проговорих ни дума.
Видях как под влиянието на моя поглед у него настъпи рязка промяна. Той беше смел човек, но руменината се изгуби от лицето му и той отдръпна стола си. Аз приближих моя още по-близо и когато се засмях — много ми беше весело тогава, — видях го да потръпва. Усетих лудостта да се надига вътре в мен. Той се беше уплашил.
— Много обичахте сестра си, когато беше жива, нали? — извиках аз. — Много!
Той се огледа с безпокойство наоколо и видях как ръката му се вкопчи в гърба на стола, но нищо не отговори.
— Негодник — казах аз, — всичко открих: открих пъклените ви замисли срещу мен; аз знам — сърцето й е принадлежало на друг, когато вие я насилихте да се омъжи за мен. Знам всичко — знам всичко.
Той скочи внезапно от стола си и като го вдигна във въздуха, ме подкани да отстъпя — защото, докато говорех, аз преднамерено се приближавах все по-близко до него.
В същност аз не говорех, а крясках — усещах вълни на ярост да преливат в жилите ми, а старите привидения да се надсмиват и да ми нашепват да изтръгна сърцето му.
— Проклет бъди — извиках, като скокнах и се спуснах върху него. — Аз я убих. Аз съм луд. Смърт за тебе. Кръв, кръв! Жадувам за кръв!
С един удар отбих стола, който той в ужаса си запрати по мене, и ние се вкопчихме; и двамата тежко се сгромолясахме и се заваляхме по пода.
Славна беше тази борба; защото той беше висок и силен мъж и се бореше за живота си; а пък аз в могъществото на своята лудост горях от желание да го унищожа. Знаех, че няма сила, равна на моята, и бях прав. Прав, отново прав, макар и да бях луд! Отпорът му започна да намалява и като опрях коляно върху гърдите му, впих ръцете си в мускулестия му врат. Лицето му стана мораво, очите му изскочиха от орбитите и той изплези език, сякаш ми се присмиваше. Аз стисках още по-здраво.
Изведнъж вратата се отвори с оглушителен трясък и тълпа хора се спуснаха към мен, като всеки крещеше на другите да обуздаят лудия.
Тайната ми беше разкрита и сега трябваше да се боря само за своята свобода и независимост. Скочих на крака, преди някой да ме е докоснал, хвърлих се всред моите нападатели и пробих път с железните си юмруци, сякаш държах брадва и посичах всичко изпречило се пред мен. Добрах се до вратата, прескочих перилата на стълбището и само за миг се озовах на улицата.
Тичах бърже, стремително и никой не посмя да ме спре. Чувах шума на преследващите ме нозе и с удвоена бързина се впуснах напред. Този шум ставаше все по-неясен, докато съвсем заглъхна в далечината; но аз се носех с бяг, над стени и огради, през реки и блата, с диви викове, подемани от гъмжащите наоколо тайнствени същества — пронизителните писъци нарастваха и цепеха въздуха; на ръце ме носеха демони, летящи о крилете на вятъра, помитаха валове и плетища, свистяха и с главозамайваща скорост ме въвличаха в безспирен шеметен въртеж, докато най-после с бесен удар ме запокитиха надалеч и аз паднах тежко на земята. Когато се пробудих, намерих се тук — тук в тази весела килия, дето рядко прониква слънчев лъч, а прокрадващата се лунна светлина служи само да виждам тъмните сенки наоколо и тази безмълвна фигура, вечно изправена в своя ъгъл. Когато лежа с широко отворени очи, чувам понякога странни писъци и викове от далечните кътища на тази голяма сграда. Не знам какво представляват те, но не идат от бледата фигура, нито пък я засягат. Да, от най-ранния вечерен здрач до първите лъчи на зората тя вечно стои на същото място, слуша песента на желязната ми верига и наблюдава как се гърча на сламената постеля.“
На края на ръкописа, с различен почерк, бе отбелязано следното: