Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Членовете на клуба „Пикуик“ (както би могло да се очаква от едно тъй високо образовано общество), изслушали това изказване с презрението, което то заслужавало, и изключили нахалния и зъл Блотън от своите редове, а накрая, в знак на всеобщо доверие и одобрение, гласували да се подарят на мистър Пикуик очила със златни рамки; на свой ред мистър Пикуик поръчал да му се нарисува портретът за украса на клубната зала.
Мистър Блотън бил изгонен, но не и победен. Той също излязъл с брошура, отправена до седемнадесетте научни дружества в страната и чужбина, като повторил дословно изказаното вече твърдение и доста неприкрито дал да се разбере, че ги счита и седемнадесетте за седемнадесет дружества на „глупци“; и като последица бурното негодувание на седемнадесетте научни общества се изляло в многобройни нови брошури; чуждестранните научни дружества влезли във връзка с научните дружества в страната; научните дружества в страната превели брошурите на чуждестранните научни дружества на английски; чуждестранните научни дружества превели брошурите на английските научни дружества на всевъзможни чужди езици; и това дава начало на прочутата научна дискусия, добре известна на всички като „Полемиката Пикуик“.
А подлият опит да се злепостави мистър Пикуик се стоварил върху главата на клеветника съчинител. Седемнадесетте научни дружества единодушно гласували решение и обявили нахалника Блотън за невежа, който се меси в неща, които не познава; и незабавно се заловили да пишат с още по-голямо усърдие многобройни трактати. И до наши дни камъкът остава неразгадан паметник на величието на мистър Пикуик и вечен спомен за низостта на неговите врагове.
Глава дванадесета
Жилището на мистър Пикуик на Гозуъл Стрийт, макар и ограничено по размери, беше не само много спретнато и удобно, но и особено подходящо да служи за резиденция на човек с неговата гениална дарба за наблюдение. Дневната му беше на първия етаж към главната улица, спалнята му — на втория етаж към главната улица; и тъй, дали седеше на бюрото си в салона, или стоеше изправен пред огледалото в спалнята си, той имаше еднаква възможност да съзерцава човешката природа във всичките й многолики проявления на тази колкото оживена, толкова и прочута градска артерия. Хазайката му, мисис Бардел — вдовица и единствена изпълнителка на завещанието на покоен митнически чиновник — беше мила жена с приятна външност и жив нрав, а вродената си готварска дарба тя бе развила благодарение на проучвания и дълга практика в изтънчено изкуство. Нямаше ни пеленачета, ни слуги, нито пък домашни птици. Останалите обитатели бяха само един едър мъж и едно малко момче: първият — наемател, вторият — възпроизводство на мисис Бардел. Едрият мъж се връщаше в къщи точно в десет часа вечерта и винаги в този час успяваше някак да се побере в рамките на миниатюрен френски креват в малката задна стая; а детските игри и гимнастически упражнения на младия мистър Бардел се провеждаха изключително в съседните улици и канавки. Чистота и спокойствие царяха из цялата къща; и тук волята на мистър Пикуик беше закон.
Всеки, разучил тези подробности в домашните порядки на пансиона и запознат с превъзходния ред в мислите на мистър Пикуик, би намерил съвсем тайнствени и необясними както външния му вид, така и неговото държане сутринта преди насроченото пътешествие до Ийтънсуил. Той бързо кръстосваше стаята надлъж и нашир, подаваше глава през прозореца на всеки три минути, непрекъснато гледаше часовника си и издаваше много други признаци на нетърпение, съвсем необичайно за него. Ясно бе, че обмисля нещо извънредно важно, но какво именно това дори мисис Бардел не беше в състояние да открие.
— Мисис Бардел — рече най-после мистър Пикуик, когато тази любезна жена беше към края на доста продължилото бърсане на прах в неговите стаи.
— Да, сър? — отзова се мисис Бардел.
— Вашето момченце излезе доста отдавна, нали?
— Та доста път е до Бъро, сър — възрази мисис Бардел.
— А — рече мистър Пикуик, — точно така; права сте.
Мистър Пикуик пак млъкна, а мисис Бардел пак се залови да бърше праха.