Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Аз ще налея, Сам — каза Джулия и я отпрати със смях. — Не съм кралицата, още не. — Намигна на Касандра и попита: — Захар?
— Да, ако обичате.
Джулия подаде на Касандра набързо приготвения чай, отпи от своята чаша и продължи:
— Онази Коледа беше ужасен студ. Откъм океана духаше ужасен вятър и на сушата настана същински ад. Токът спря, пуйката ни се развали в неработещия хладилник, не можехме да си спомним къде сме сложили свещите. Тъкмо ги търсехме в една от стаите на горния етаж, когато една светкавица освети стаята и ние забелязахме стената. — Тя потърка устни една в друга в очакване на собствената си коронна реплика. — На стената имаше дупка.
— От мишка ли?
— Не, квадратна дупка.
Касандра се намръщи несигурно.
— Малък тухлен тайник — поясни Джулия, — за какъвто си мечтаех като дете, когато брат ми намереше дневника ми. Беше скрит зад гоблен, който художникът свали по-рано през седмицата. — Тя отпи голяма глътка от чая си, преди да продължи: — Знам, че звучи глупаво, но намирането на тайника ни се стори щастливо знамение. Все едно къщата ни казваше: „Добре де, вече твърде дълго хлопате и думкате. Доказахте, че намеренията ви са сериозни, така че може да останете“. Казвам ви, след тази нощ всичко стана по-лесно. В повечето случаи нещата се развиваха добре, а не се объркваха. Например появи се баба ви, която гореше от желание да купи Клиф Котидж, един човек на име Майкъл Блейк започна да съживява градината, а няколко туристически компании започнаха да ни докарват туристи на следобеден чай.
Тя се усмихваше на спомена и Касандра почти съжали, задето я прекъсна.
— Но какво намерихте? Имам предвид в тайника.
Джулия примигна неразбиращо.
— Нещо на Роуз ли?
— А, да — потвърди Джулия и преглътна развълнуваната си усмивка. — Да, на Роуз. Вързани с панделка албуми с изрезки. По един на година от 1900 до 1913.
— Албуми с изрезки ли?
— Навремето много млади дами са имали такива. Било е хоби, ползващо се с всеобщо одобрение — едно от малкото! Нещо като себеизява, на която младата дама може да се отдаде, без да се страхува, че ще продаде душата си на дявола. — Джулия поклати глава. — Албумите с изрезки на Роуз не се различават от всеки друг подобен албум по музеите или таваните из цялата страна — пълни с парчета плат, скици, снимки, покани, кратки анекдоти, — обаче, когато ги намерихме, аз до такава степен се отъждествих с тази млада жена отпреди почти век, с нейните надежди, мечти и разочарования, че оттогава имам слабост към нея. Представям си я като наш ангел пазител.
— Албумите с изрезки още ли са тук?
Джулия кимна виновно.
— Да, знам, че би трябвало да ги даря на музей или на някое местно историческо дружество, обаче съм суеверна и не мога да се разделя с тях. Известно време ги държах изложени във фоайето, в една стъклена витрина, обаче се засрамвах, щом ги погледнех — имах чувството, че съм откраднала нещо лично и съм го изложила пред очите на всички. Сега са в кутия в моята стая, понеже не успях да измисля нищо по-добро.
— Много бих искала да ги видя.
— Разбира се, скъпа моя. И ще ги видиш — усмихна се лъчезарно Джулия на Касандра. — В следващия половин час очаквам една групова резервация, а Робин ангажира остатъка от седмицата ми с организацията на празника. Да се уговорим ли за вечеря в петък в моя апартамент? Дани ще бъде в Лондон, така че ще си направим истинска момичешка вечер. Ще разглеждаме албумите с изрезки на Роуз и хубавко ще се наплачем. Какво ще кажеш?
— Страхотно — усмихна се малко несигурно Касандра. За пръв път някой я канеше някъде да се наплаче.
30
Имението „Блакхърст“, 1907 г.
Роуз се стараеше да не мърда на канапето, за да не си навлече гнева на художника, но си позволи да сведе поглед към най-новата страница от албума си с изрезки. Цяла седмица се трудеше над нея, когато господин Сарджънт й дадеше почивка от задължението да му позира. Имаше парче от светлорозовия сатен на роклята й за рождения ден, панделка от косата й, а най-отдолу, с най-красивия си почерк беше написала стих на Тенисън:
„Но кой видял я бе да маха със ръка?
Кой бе я зървал на прозореца?
Известна ли бе тя из цялата страна?
Господарката на Шалот.“8
Роуз се идентифицираше с тази дама. Прокълната да прекара цяла вечност в стаята си, принудена винаги да преживява света отдалеч. Нима тя, Роуз, не беше обречена на същото страдание в своя живот?
Но вече не. Роуз бе взела решение: нямаше да остане окована в зловещите прогнози на д-р Матюс, нямаше да продължи да бъде грижата, надвиснала над мама. Макар да беше още неукрепнала, Роуз научи, че крехкостта поражда крехкост, че нищо не причинява замаяност толкова сигурно, колкото дни наред, прекарани в задушната стая. Щеше да отваря прозорците, когато й е горещо — можеше да настине, но можеше и да не настине. Щеше да живее с очакването да се омъжи, да има деца, да остарее. И най-сетне, на осемнайсетия си рожден ден, Роуз щеше да погледне отвисоко Камелот. Дори нещо повече, щеше да се разходи из Камелот. След като я моли години наред, мама най-сетне се съгласи: днес за пръв път от пет години Роуз щеше да отиде заедно с Елайза в залива Блакхърст.