Зовът на кукувицата

Страйк си припомни думите на Уордъл: „Мраморни подове и облицовки в апартаментите. Досущ като петзвезден хотел.“ Робин до него се опитваше да не издава колко е впечатлена. Така значи живееха мултимилионерите. Тя и Матю заемаха долния етаж на къща близнак в Клапам; дневната ѝ бе с размера на помещението, отредено тук за дежурния пазач, където Уилсън ги въведе най-напред. Имаше достатъчно място за маса и два стола; монтиран на стената шкаф побираше всички служебни ключове от апартаментите, а друга врата водеше към тясна тоалетна.

Уилсън носеше черна униформа с месингови копчета – по модел на униформите на полицейските началници, – бяла риза и черна вратовръзка.

– Мониторите – посочи той на Страйк, като излязоха от задната стая и спряха зад бюрото, където имаше редица от четири малки черно-бели екрана, скрити от посетителите. Единият показваше заснетото от камерата пред външната врата: ограничен изглед към улицата; на друг се виждаше безлюдният подземен гараж; на третия – празният заден двор на номер осемнайсет, в който имаше морава, разни екзотични насаждения и висока задна стена, същата онази, на която Страйк се бе покачил преди; четвъртият даваше видимост на вътрешността на неподвижния в момента асансьор. В допълнение към мониторите имаше два контролни панела – за алармената инсталация на общите части и тези към вратите на басейна и гаража, както и два телефона, единият с външна линия, а другият – свързан само с трите апартамента.

– Оттук – каза Уилсън и посочи масивната дървена врата – се отива към фитнес залата, басейна и гаража.

По молба на Страйк той ги поведе през нея.

Фитнес залата беше малка, но с огледала като във фоайето, които я правеха да изглежда два пъти по-просторна. Имаше един прозорец към улицата, а вътре се виждаха движеща се пътека, велоергометър, степер и комплект щанги.

Втора махагонова врата водеше към тясно мраморно стълбище, осветено от стенни аплици във формата на кубове и стигащо до тясна долна площадка, където обикновено боядисана врата водеше към подземния гараж. Уилсън я отвори с два ключа – „Чъб“ и „Йейл“, – после щракна електрическия ключ. Осветената площ бе дълга почти колкото самата улица и пълна с автомобили на стойност милиони лири – „Ферари“, „Ауди“, „Бентли“, „Ягуар” и „Беемве“. На триметрови отстояния по протежението на задната стена имаше врати като онази, през която бяха влезли току-що: вътрешни входове към всяка от сградите на Кентигърн Гардънс. Обрамчени в сребриста дневна светлина, електрическите врати на гаража откъм „Пътят на крепостните“ бяха близо до номер осемнайсет. Робин се питаше за какво ли си мислеха двамата мълчаливи мъже до нея. Дали Уилсън бе свикнал с невероятния бит на собствениците, ползващи подземни гаражи, плувни басейни и ферарита? Дали Страйк разсъждаваше над въпроса, който се въртеше в нейната глава: възможностите за тайно прескачане по съседски, за скриване и напускане през толкова изходи, колкото бяха къщите на улицата? Ала тогава забеляза многобройните черни муцуни на камерите, разположени на равномерни отстояния високо по стените и подаващи образи на още по-многобройни монитори. Възможно ли бе нито един от тях да не е бил наблюдаван през онази нощ?