Зовът на кукувицата

– Седемнайсети март – промълви Страйк.

– Да, празникът на свети Патрик.

– Десет седмици, след като е умряла.

– Може от полицията да са го изтрили – предположи Сръчко.

– Не са те – отвърна Страйк.

След като Сръчко си тръгна, той бързо отиде във външния офис и измести Робин пред компютъра, за да разгледа снимките, изтрити от лаптопа. Усети вълнението на Робин, когато ѝ обясни какво е свършил Сръчко, и отвори съдържанието на флаш устройството.

Когато на екрана се появи първата снимка, за част от секундата Робин се уплаши, че ще видят нещо ужасно; свидетелство за криминално деяние или перверзия. Само беше чувала за криене на снимки онлайн в контекста на ужасни случаи, свързани с малтретиране. След няколко минути обаче Страйк изрази гласно собственото ѝ мнение.

– Просто снимки от социален характер.

Думите му не издаваха разочарованието, което чувстваше Робин, и тя се засрами мъничко от себе си; нима бе искала да види нещо потресаващо? Страйк минаваше надолу по снимките: групички смеещи се момичета, колежки от модните подиуми, някоя и друга знаменитост. Имаше няколко снимки на Лула с Еван Дъфийлд, някои правени от тях самите с изнесен напред апарат, на които бяха очевидно дрогирани или пияни. Соме се явяваше на няколко пъти; до него Лула изглеждаше по-сдържана и официална. Имаше много снимки на Киара Портър и Лула, прегърнати по барове, танцуващи в клубове и кискащи се на канапето в нечий претъпкан от хора апартамент.

– Това е Рошел – каза внезапно Страйк, като посочи смръщеното лице, подаващо се под мишницата на Киара Портър на една групова снимка. На същата в края стоеше сияещият Кийрън Коловас-Джоунс.

– Направи ми услуга – каза Страйк, след като бяха прегледали набързо всичките двеста и дванайсет снимки. – Разгледай ги и се опитай да идентифицираш поне прочутите личности, за да започнем да анализираме кой може да е искал снимките да изчезнат от лаптопа ѝ.

– Но тук няма нищо уличаващо – учуди се Робин.

– Трябва да има – отсече Страйк.

Той се върна във вътрешния кабинет, където се обади на Джон Бристоу (бил в среща и не можело да го безпокоят; „Моля предайте му при първа възможност да ми позвъни“), на Ерик Уордъл (гласова поща: „Имам въпрос за лаптопа на Лула Ландри“) и на Рошел Онифаде (ей така, за всеки случай, без шанс да остави съобщение: „Гласовата поща е запълнена“).

– Все още нямам успех с господин Бестигуи – съобщи Робин на Страйк, когато той излезе от вътрешния кабинет и я завари да издирва неидентифицирана брюнетка, снимана с Лула на плажа. – Отново му звънях сутринта, но той не ми връща обажданията. Опитах всичко, на всякакви се правих, настоявах, че не търпи отлагане... Какво смешно има?

– Чудех се защо всички тези хора, при които ходиш на интервюта, не ти предлагат работа – отвърна Страйк.

– О – промълви Робин и леко се изчерви. – Предложиха ми. Всичките. Приех онази в „Човешки ресурси“.