Зовът на кукувицата

Уилсън нагласи алармата и напуснаха апартамента.

– Знаеш ли кодовете за всички апартаменти?

– Да – отвърна Уилсън, – трябва да ги знам, в случай че се включат.

Качиха се по стълбите до втория етаж. Стълбището толкова плътно се извиваше покрай асансьорната шахта, че изглеждаше като една последователност от скрити ъгли. Вратата към апартамент две бе идентична с тази на апартамент едно, само че беше широко отворена. Отвътре се чуваше ръмжащата прахосмукачка на Лешчинска.

– Сега тук живеят господин и госпожа Колчак – каза Уилсън. – Украинци са.

Преддверието бе със същата форма като това в апартамент едно и притежаваше много еднакви с него неща, включително панела за алармата на стената под ъгъл с външната врата. Но вместо с килим бе настлано с плочки. Вместо картина, на страната срещу входа висеше огледало в позлатена рамка и от двете му страни бяха поставени крехки на вид дървени масички с извити крака и с богато украсени лампи „Тифани“ върфу тях.

– На някаква подобна масичка ли бяха розите на Бестигуи? – попита Страйк.

– На същата такава – потвърди Уилсън. – Тя сега е в салона.

– И ти я беше сложил по средата на антрето с розите върху нея?

– Да, Бестигуи искаше Мак да ги види още с влизането. Но сам виждаш, че има достатъчно пространство да бъдат заобиколени. Не беше задължително да бъдат събаряни, но полицайчето беше младо – толерантно добави Уилсън.

– Къде са паник бутоните, за които ми спомена? – попита Страйк. – Ето тук – каза Уилсън и го поведе от антрето към спалнята. – Има един до леглото, а другият е в дневната.

– Във всички апартаменти ли ги има?

– Да.

Вътрешното разпределение на спалните, дневната, кухнята и банята бе идентично с това в апартамент едно. Много от довършителните работи също бяха сходни, чак до огледалните врати на дрешника към спалнята, който Страйк отиде да провери. Докато отваряше вратите и оглеждаше дамските палта и рокли за по хиляди лири, Лешчинска се появи откъм спалнята с преметнати през ръката ѝ колан, две вратовръзки и няколко рокли в полиетиленови калъфи, току-що пристигнали от химическо чистене.

– Здравей – каза ѝ Спайк.

– Здравей – отвърна тя и отиде до една от вратите зад него, където имаше окачалка за вратовръзки. – Прости, моля.

Той се дръпна встрани. Тя беше нисичка и много привлекателна, с жива момичешка хубост, малко плоско лице, вирнат нос и славянски очи. Докато Страйк я наблюдаваше, тя прилежно подреди вратовръзките.

– Аз съм детектив – каза той. После си спомни коментара на Уордъл, че английския ѝ никакъв го няма.

– Нещо като полицай – поясни.

– Аха, полиция.

– Ти беше тук в деня, преди Лула Ландри да умре, нали?

Бяха му нужни няколко опита да обясни какво точно я пита. Когато схвана за какво става дума, тя не възрази да отговаря на въпроси, стига да може да прибира през това време дрехите по местата им.

– Аз винаги чисти първо стълби – каза тя. – Миз Ландри говори много силно на брат. Той на нея крещи, че дава много пари на приятел и тя много сърдита на него. После аз чисти номер две. Той празен и бързо чисти.