Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Избра жилището, защото ѝ изглеждаше като крепост с тази денонощна охрана. Вярваше, че там ще е защитена, че никой няма да може да се добере до нея. Ала намрази това място от първия ден. Знаех, че така ще стане. Беше откъсната от всичко, което харесваше. Кукувичката обичаше цвят и шум, обичаше да ходи свободно по улицата, да се усеща волна. Една от причините, поради които полицията твърдеше, че не е било убийство, бяха отворените прозорци. Лично ги беше отворила, по дръжките бяха нейните отпечатъци. Но аз знам защо ги е отворила. Тя винаги отваряше прозорците, дори и при най-голям студ, защото не можеше да понася тишината. Харесваше ѝ да чува Лондон. – Тонът на Соме бе изгубил цялото си лукавство и сарказъм. Той прочисти гърлото си и продължи: – Опитваше се да създаде връзка с нещо реално. Непрекъснато говорехме за това. То беше нашата голяма тема. Тъкмо по тази причина общуваше с проклетата Рошел. Кукувичката си мислеше, че би се озовала в нейното положение, ако не беше красива, ако Бристоу не я бяха взели като жива играчка за Ивет.
– Разкажи ми за онзи, който я е следил.
– Побъркан. Въобразяваше си, че са женени с нея. Беше му издадена забранителна заповед да я доближава и му назначиха принудително психиатрично лечение.
– Имаш ли представа къде е той сега?
– Мисля, че го депортираха обратно в Ливърпул – отвърна Соме. – Но полицията го провери, казаха ми, че бил в охранявано отделение в нощта, когато тя умря.
– Познаваш ли семейство Бестигуи?
– Само по думите на Лула, но той е долнопробен, а тя е празноглавка, пълна със силикон. Не ми е нужно да я познавам, ясен ми е нейният тип. От богаташките, дето харчат парите на грозните си мъже. Идват на моите ревюта. Искат да са ми приятелки. Предпочитам откровените проститутки пред тях.
– Седмица преди Лула да умре, двамата с Фреди Бестигуи са прекарали уикенда в една и съща извънградска вила.
– Да, чух. Той ѝ беше хвърлил око – пренебрежително подхвърли Соме. – Тя също го знаеше, не беше някакво непознато преживяване за нея. Но ми сподели, че не е отишъл по-далеч от опити да попадне едновременно с нея в асансьора.
– Не си ли говорил с нея след уикенда у Дики Карбъри?
– Не. Да не е опитал нещо там? Не подозираш Бестигуи, нали? – Соме се изправи в стола си и се втренчи в Страйк. – Мамка му... Фреди Бестигуи? Той е боклук, знам си го. Познавам едно момиченце, приятелка на приятел, което работеше в продуцентската му компания. Опитал се да я изнасили. Не, не преувеличавам – побърза да каже Соме. – Говоря за буквално изнасилване. Напил я след работа и я проснал на пода. Някакъв сътрудник си забравил мобилния телефон и се върнал, та ги заварил. Бестигуи плати и на двама им. Всички я убеждаваха да повдигне обвинения, но тя взе парите и избяга. Казаха, че прилагал твърде извратени дисциплинарни мерки спрямо втората си жена, ето защо тя си отиде и му отмъкна три милиона, след като го заплашила с пресата. Но Кукувицата никога не би пуснала Фреди Бестигуи у дома си в два през нощта. Както казах, тя не беше глупаво момиче.
– Какво знаеш за Дерик Уилсън?
– Кой е той?
– Охранителят, който е бил дежурен в нощта на смъртта ѝ.
– Нищо.
– Едър мъж с ямайски акцент.
– Може това да те шокира, но не всички чернокожи в Лондон се познават.
– Питах се дали не си разговарял с него, или дали Лула не го е споменавала.
– Не, имахме по-интересни теми за разговор от пазачите в сградата.
– Важи ли същото и за шофьора ѝ Кийрън Коловас-Джоунс?
– О, него го знам – рече Соме с усмивчица. – Постоянно позираше, когато очакваше, че го гледам през прозореца. Не му достига някъде около метър, за да бъде модел.
– Лула говорила ли ти е за него?
– Не, откъде накъде? – нетърпеливо попита Соме. – Той ѝ беше шофьор.
– Той ми каза, че са били близки. Спомена, че тя му подарила сако твой дизайн. Струвало деветстотин лири.
– Голяма работа – отсече Соме с непринудено пренебрежение. – Значимите ми модели вървят по три хилядарки. Слагам логото си на абсолютно безлични костюми и те се продават като топъл хляб. Глупак ще съм, ако не го правя.
– Точно за това щях да те питам – каза Страйк. – Става дума за конфекцията, нали?
Соме изглеждаше развеселен.