Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
– Подът такъв ли беше, когато Лула живееше тук? – попита той Уилсън.
– Да, тя го избра. Беше почти нов и го оставиха така.
Вместо високите прозорци на равномерни отстояния и с отделни балкончета на всеки, каквито бяха на долните два етажа, пентхаусът имаше само едни двойни врати, водещи към широк балкон. Страйк ги отключи и отвори, за да излезе отвън. На Робин не ѝ бе приятно да гледа това, което прави; след един поглед към безстрастното лице на Уилсън тя се обърна и се загледа към възглавничките и черно-бялата тапицерия, като се опитваше да не мисли какво се бе случило тук три месеца по-рано.
Страйк гледаше надолу към улицата и Робин би се изненадала, ако узнаеше, че мислите му далеч не бяха толкова професионалнохладни, колкото тя си мислеше.
Представяше си човек, напълно изгубил контрол; някой, затичал се към Ландри, както е стояла, красива, с изящна костна структура, в тоалета, облечен, за да посрещне очакван с желание гост; убиец, обезумял от ярост, който я е тътрил и блъскал и накрая с бруталната сила на силно мотивиран маниак я е хвърлил. Секундите, които бе отнело падането до бетона, скрит под измамно меката покривка на снега, трябва да бяха траяли цяла вечност. Беше залитнала, мъчила се бе да открие нещо, за което да се залови в безмилостно празния въздух; и тогава, без да ѝ бъде дадено време да се коригира, да обясни, да умолява или да се извинява, без нито едно от малките удоволствия, предоставяни на онези, чийто край е предизвестен, тя се бе разбила на улицата.
Мъртвите могат да говорят само чрез устите на останалите живи и чрез знаците, които са оставили разпръснати след себе си. Страйк бе усетил живата жена чрез думите, които бе написала на приятелите си; чул бе гласа ѝ по телефона, притиснат до ухото му; ала сега, когато гледаше към последното, което тя бе видяла в живота си, се чувстваше странно близък с нея. Истината идваше бавно на фокус сред купищата несвързани подробности. Липсваше му единствено доказателството.
Докато стоеше там, мобилният му телефон иззвъня. Изписаха се името на Джон Бристоу и телефонният му номер; той прие обаждането.
– Здравей, Джон, благодаря ти, че ми позвъни.
– Няма проблем. Някакви новини? – попита адвокатът.
– Може би. Помолих експерт да прегледа лаптопа на Лула и той откри, че файл със снимки е изтрит от него след смъртта на Лула. Знаеш ли нещо по въпроса?
Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание. Единственият знак, по който Страйк се ориентираше, че връзката не е прекъснала, беше слабият фонов шум покрай Бристоу, който се чуваше.
Накрая адвокатът проговори с променен глас:
– Били са махнати, след като Лула е умряла?
– Така твърди експертът.
Страйк видя кола да се движи бавно по улицата долу и да спира по средата ѝ. От нея слезе жена, увита в кожи.
– Аз... прощавай – промънка Бристоу, като звучеше напълно объркан. – Аз съм просто... шокиран. Може би полицията е отстранила този файл?
– Кога ти върнаха лаптопа?
– О... някъде в началото на февруари.
– Този файл е махнат на седемнайсети март.
– Но... това е абсолютно лишено от логика. Никой не знаеше паролата.
– Очевидно някой я е знаел. Спомена, че от полицията я съобщили на майка ти.
– Майка ми не би изтрила...
– Не казвам, че тя го е направила. Има ли възможност да е оставила лаптопа отворен и включен? Или да е уведомила някого за паролата?
Реши, че Бристоу трябва да бе в офиса си. Чуваха се глухи гласове, а в далечината – женски смях.
– Предполагам, че е възможно – бавно изрече Бристоу. – Но кой би махнал снимки? Освен ако... но, господи, това е ужасно...
– Кое?
– Нали не мислиш, че някоя от болногледачките е свалила снимките, за да ги продаде на вестници? Ала това е кошмарна мисъл... болногледачка...
– Експертът знае само, че са били изтрити; няма свидетелства да са били копирани и откраднати. Но както сам ти каза, всичко е възможно.
– Но кой друг... Естествено противно ми е да мисля, че може да е болногледачката, но кой друг ще е? Лаптопът беше у мама още откакто полицията го върна.
– Джон, наясно ли си за всички посетители, които майка ти е имала през последните три месеца?
– Така мисля. То се знае, не мога да съм сигурен...
– Ето там е трудността.
– Но защо... защо някой ще направи такова нещо?
– Мога да се сетя за няколко причини. Много ще ми е полезно, ако попиташ майка си за това, Джон. Дали е включвала лаптопа в средата на март. Дали някой от посетителите ѝ е проявил интерес към него.
– Аз... ще се опитам. – Бристоу звучеше много стресиран, почти разплакан. – Тя е много слаба сега.