Зовът на кукувицата

В четвъртък сутринта Страйк се върна при зида край болницата „Сейнт Томас“ и чака три часа с надеждата да види Рошел отново, но тя не се появи. Накара Робин да позвъни в болницата, но този път те отказаха да коментират неявяването на Рошел и оказаха съпротива на всички опити да се узнае адресът ѝ.

В петък сутринта Страйк отскочи до „Старбъкс“ и когато се върна, завари Сръчко да седи не на канапето до бюрото на Робин, а на самото бюро. Между устните си стискаше незапалена ръчно свита цигара и се бе навел към секретарката му, очевидно по-забавен, отколкото Страйк го бе виждал някога, защото Робин се смееше някак сдържано, както правят жените, когато са развеселени, но в същото време искат да покажат ясно, че крепостта е добре охранявана.

– Добро утро, Сръчко – каза Страйк, но възстрогият му поздрав не попари пламенния език на тялото на компютърния специалист, нито пък широката му усмивка.

– Как е, Фед? Връщам ти лаптопа.

– Чудесно. Двойно безкофеиново лате – обяви Страйк и постави чашата пред Робин. – Безплатно – добави той, когато тя посегна за портмонето си.

Бе трогателно упорита да пуска в кутията за дребни разходи сумата за разни дребни луксове. Робин не възрази пред госта им, а благодари на Страйк, завъртя стола си по часовниковата стрелка и обърна гръб на двамата мъже.

Проблясването на кибритена клечка отклони вниманието на Страйк от собственото му двойно еспресо към посетителя.

– В този офис не се пуши, Сръчко.

– Какво? Че ти пушиш като комин.

– Не и тук. Ела с мен.

Страйк поведе Сръчко в собствения си кабинет и затвори вратата.

– Тя е сгодена – обяви той, като седна на обичайното си място.

– Значи си хабя барута, а? Ясно. Кажи добра дума за мен, ако годежът се развали, тя е точно моят тип.

– Едва ли ти си нейният.

Сръчко се ухили и закима.

– Вече си се наредил на опашката значи.

– Не – отвърна Страйк. – Просто знам, че годеникът ѝ е счетоводител, който играе ръгби. Типичен йоркширец, здравеняк с квадратна челюст.

Беше си създал изненадващо ясен образ за Матю, без да е виждал негова снимка.

– Знае ли човек, може да ѝ се прище да се насочи към нещо по-пикантно – подхвърли Сръчко, остави лаптопа на Лула Ландри върху бюрото и се настани срещу Страйк. Носеше леко опърпана тениска и сандали на бос крак; беше най-топлият ден от годината дотук. – Разгледах подробно този боклук. Доколко те интересуват техническите подробности?

– Никак. Но искам да съм сигурен, че можеш да ги изясниш в съда.

За пръв път Сръчко изглеждаше истински заинтригуван.

– Ти сериозно ли?

– Напълно. Можеш ли да докажеш пред адвоката на защитата, че си разбираш от работата?

– Естествено, че мога.

– Тогава ми дай само важните данни.

Сръчко се поколеба за миг в опит да разгадае изражението на Страйк. Накрая заговори:

– Паролата е „Ейджиман“ и е въведена пет дни преди смъртта ѝ.