Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Аз винаги съм се отнасял с благоговение към Съюза — каза той — и в не една битка съм рискувал живота си за скъпото нам знаме. Вие, господа, навярно разбирате какво изпитвам сега, когато ми е отнет предметът на моята дългогодишна привързаност. — И продължи: — Засега не ми остава друго, освен да се теша с мисълта, че съвестта ми е чиста. — При тези думи той се усмихна, което рядко му се случваше, после ни каза довиждане и се прибра.
Колко посърнало и хлътнало от болести и грижи бе лицето му. Споделих с брат ми, че г-н Дейвис ми изглежда зле. Той отвърна:
— Болен човек, добре сме се подредили с такъв болник за президент.
Отговорих, че не се знае дали ще има война, че г-н Дейвис се надява на мир. Но брат ми каза:
— Не се заблуждавай, янките ще се бият, и ще се бият като лъвове, а господин Дейвис е глупец, ако разчита на мир.
— Всеки свестен човек се надява на мир — отвърнах аз.
Той издаде някакво възклицание, след което каза:
— Сега, след като вече забъркахме тази каша, ни е нужен не свестен човек, а такъв, който да може да победи. И никак не ме интересуват такива подробности като съвестта на господин Дейвис.
След тези думи продължихме да се разхождаме мълчаливо по палубата и аз си мислех колко свестен човек е г-н Дейвис. Но на земята има много свестни хора, разсъждавам сега, когато пиша тези редове в хотелската си стая във Виксбърг, и въпреки това нашият свят върви неотклонно към мрака, към кървавата бездна. И аз се питам, какъв е смисълът на нашата добродетел? Дано бог чуе молитвите ни!“
Гилбърт получава полковнически чин в кавалерията. Кас се записва като редник в стрелковия полк.
— Та би могъл да станеш капитан — казва му Гилбърт — или дори майор. Имаш достатъчно мозък за това. — И добавя: — А той е толкова рядко явление тук.
Кас отговаря, че предпочита да бъде редник и да крачи в строя с войниците. Но той не му обяснява причината, нито може да му каже, че макар да крачи в един строй с войниците и да носи оръжие, никога не би могъл да отнеме нечий живот.
„Аз трябва да крача с тези, които вървят в строя — пише той в дневника си, — защото те са мои братя и аз съм длъжен да споделя с тях всички несгоди, каквито и да са те. Но аз не мога да посегна на човешки живот. Мигар имам право аз, който отнех живота на приятеля си, да отнемам живота на врага? Не, аз вече изчерпах правото си да проливам кръв.“
И Кас тръгва на война с мускет на рамо, който за него е само излишен товар, и с вързан на връвчица пръстен, който виси на гърдите му под сивата куртка — венчалния пръстен на Дънкан Трайс, който Анабел Трайс надява на пръста му в онази нощ в лятната къщичка, когато ръката му лежи на гърдите й.
По зелените поля — било началото на април — Кас стига до Шайлоу и навлиза в гората, която огражда речния бряг. (По това време дрянът и глогът ще да са били цъфнали.) В гората над главата му свирят куршуми и пред очите му падат трупове. На другия ден излиза от гората заедно с навъсено отстъпващите войници и се придвижва към Коринт. Той е сигурен, че няма да излезе жив от боя. Но остава жив и крачи по задръстения от войска път „като насън“. В дневника си пише: „Чувствувах, че отсега нататък ще живея в такъв сън.“ Този сън го повежда обратно към Тенеси — към Чикамога, Ноксвил, Читануга и към много безименни схватки, но куршумът, който той така очаква, не го улучва. При Чикамога, когато неговата рота тръпне под противниковия огън и по всичко изглежда, че атаката ще се провали, той върви твърдо нагоре по склона и се чуди на собствената си неуязвимост. А войниците се прегрупират и тръгват след него.
„Недоумявах — пише той — как аз, който с божие благоволение дирех смъртта и не можех да я намеря, водих към нея онези, които съвсем не я желаеха.“ Когато полковник Хикман го поздравява, Кас не намира думи да му отговори.
Но макар да е облякъл сивата куртка, изпълнен с душевен смут и с надежда за изкупление, той започва да я носи с гордост, защото с такива куртки крачат до него и другите.