Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
А и това не беше единственият му коз.
Каира беше красавица, трябваше да го признае. Имаше нужда от малко руж на бузите и устните, малко грим на очите, но пак изглеждаше по-добре от повечето жени, с които си бе имал работа. Освен прекрасния външен вид, явно я биваше в битка. Беше висока почти колкото него, със здрави мускули под туниката. Широка в раменете и с набито око, тя изпълняваше задачата си на охранител с внимание, което го караше да се чувства… в безопасност? В по-голяма безопасност от доста време насам, поне откакто взе парите от Шанка.
Сега трябваше само да ѝ се усмихва и кой знае докъде можеше да се стигне. Не беше лесно обаче, тя не правеше грешки и винаги оставаше сериозна. А новините за краля не подобриха положението.
Мерик не губеше време да се подмазва на Мастрагал, нито пък ги мразеше като някои. Знаеше, че за страната е важно да бъде управлявана от силна ръка и точно той не би завидял на никого за привилегиите — сам се беше радвал на такива, преди да прецака всичко. Каира обаче го преживяваше тежко. Когато истерията се разрази по улиците, тя прие новините за убийството на Каел с безизразно лице, но личеше, че е съсипана.
Е, той предполагаше, че хората по принцип са си патриоти.
Двамата вървяха по улиците, рамо до рамо, той и верният му страж. Всички наоколо бяха потиснати: във въздуха витаеше очакване, че нещо ще се случи и то няма да е добро.
Глашатаите още не бяха обявили нищо, но Мерик знаеше какво се задава. Щом бяха победили армиите на Свободните държави при Келбур Фен, вече нищо нямаше да спре хуртите да нахлуят. Скоро щяха да последват слуховете и паниката. Можеха да се надяват само хуртите да са се награбили достатъчно и да се върнат, откъдето са дошли. Мерик знаеше, че подобни шансове са нищожни, но и не му пукаше.
Той вече беше приключил с всичко тук. Щом си оправеше дълговете, щеше да се разкара от тая помия по-бързо, отколкото монета изчезва от кесията на комарджия.
— Къде отиваме? — попита Каира.
Мерик не очакваше въпроси — не беше продумвала от доста време — и го хвана почти неподготвен.
— Извинявай, ама друга работа ли имаш?
Тя не отговори, само поклати глава и той се почувства зле.
— Щом питаш, ще ти кажа. Отиваме при Палиен. Аз си свърших работата. Платил съм на хората, всичко е готово. Ще му кажа какво-къде и си продължавам по пътя. Не се тревожи, няма да се бавим. После ще те заведа в една кръчма до брега, както обещах. — Може да ударим по едно, преди да оставя всичко зад гърба си.
Пак мълчание. Опитът му да я изкуши отново с обещание за хубаво вино и изискана компания не се увенча с успех, явно не я интересуваше. Мерик намираше това за дразнещо.
— Значи почти сме приключили?
— Ти да не би наистина да имаш други планове? Палиен не ти ли плаща достатъчно? Да не са ти предложили нещо по-доходно?
Тя поклати отново глава.
— Просто нямам търпение да приключим.
Той я погледна, но не прочете много по силното ѝ лице.
— Ако ще те успокои, и аз съм така.
— Някакви колебания ли имаш по тази работа?
— Колебания ли? Кой говори за колебания? Просто искам да се свършва, за да се върна към живота си. Нямаш представа колко неудобства ми довлече това.
— Значи ти пука само за…
— Какво искаш да знаеш, Каира? — вече я предпочиташе мълчалива. — Дали ми пука само за парите? Да, предполагам. Дали се чувствам виновен за…
Замълча. Не биваше да говори за това на улицата, но тя го беше уцелила на лошо място.
Дали се гордееше със себе си? Разбира се, че не, но какво да направи? Ако не беше свършил работата възможно най-добре, щеше да гние в някоя канавка. Каира вероятно не му се възхищаваше особено, но не ѝ дължеше обяснения. Тя беше просто бияч, не ѝ се плащаше да знае подробности, плащаха ѝ да го пази, докато корабът с робите не излезе в морето.
— Вероятно ще поговорим за това по-късно — чу се той да казва.
Искаше ли да говори за това по-късно? Не бе очаквал да говори за това и сега. Така всичко ставаше някак реално, караше го да се замисли за стореното, за обречените нещастници. Нима това би могло да е добре? Нима?
Изминаха остатъка от пътя в мълчание, Мерик се опитваше да не мисли за последствията от действията си, последствия както за него, така и за съсипаните от него животи. Когато стигнаха до къщата, в която бе свърталището на Палиен, Мерик искаше само да приключи с тази история и да излезе жив оттук.
Поведоха ги по стълбището. На три етажа по-горе намериха Палиен на озарена от слънцето тераса.
— Надявам се, че носиш добри новини, Райдър — рече той, докато ядеше. Все ядеше тоя човек. Как оставаше слаб като умиращ от глад вълк… и два пъти по-свиреп?