Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
Хари отново тичаше. Бързаше да прекоси града от единия до другия край, за да излезе на път № 1 и да се прибере в Гуз Коув. Мислеше за Джени, не трябваше да й дава напразни надежди. Това момиче много го натъжаваше. Когато стигна до кръстовището с път № !, краката му го предадоха. Мускулите му бяха изстинали на пристанището, усещаше спазми, а беше сам покрай пустия път. Съжаляваше, че е отишъл чак до Орора, не си бе представял, че ще се прибира и Гуз Коув тичешком. В този миг един син мустанг, който не бе забелязал, спря до него. Водачът отвори прозореца и Хари разпозна Лутър Кейлъб.
- Нушда от помощ?
- Тичах до много далече. Мисля, че прекалих.
- Качете се. Ще фи закарам.
- Имах късмет, че попаднах на вас - каза Хари, като се настани на предната седалка. - Какво правите в Орора толкова рано?
Кейлъб не отговори. Откара пасажера си до Гуз Коув, без да размени и дума с него. След като Хари слезе, мустангът направи обратен завой, но вместо да поеме по пътя за Конкорд, зави наляво, в посока към Орора, за да навлезе в една задънена горска пътека. Кейлъб остави колата под боровете, после с бърза крачка мина между редиците от дървета и се скри в гъсталака близо до къщата. Беше шест и петнайсет. Облегна се на едно дърво и зачака.
Към девет часа Нола пристигна в Гуз Коув, за да се погрижи за любимия си.
*
13 август 1975 г.
- Разбирате ли, доктор Ашкрофт, прихваща ме и после ме гризе
съвестта.
- Как точно ви прихваща?
- Не знам. Сякаш ми излиза отвътре, без да съм го искала. Някакъв импулс, не мога да го спра. А се чувствам нещастна. Толкова нещастна! Но не съм в състояние да се спра.
Доктор Ашкрофт загледа Тамара Куин, после попита:
- Способна ли сте да казвате на хората какво изпитвате към тях?
- Аз... Не. Никога не им казвам.
- Защо?
- Защото те го знаят.
- Сигурна ли сте?
- Разбира се!
- Откъде да го знаят, ако никога не'им го казвате?
Тя сви рамене.
- Не знам, докторе.
- Семейството ви знае ли, че идвате при мен?
- Не. Не! Аз... Това не ги засяга.
Той поклати глава.
- Чуйте ме, госпожо Куин, би трябвало да напишете онова, което чувствате. Писането понякога помага.
- Но аз го правя. Всичко записвам. Откакто говорихме с вас, пиша в една тетрадка, която старателно крия.
- Помага ли ви?
- Не знам. Малко, да. Така мисля.
- Ще говорим пак следващата седмица. Часът ви изтече.
Тамара Куин стана и стисна ръката на лекаря. После излезе от кабинета.
*
14 август 1975 г.
Беше към единайсет часа. Седнала на терасата на къщата в Гуз Коув, Нола от сутринта преписваше на „Ремингтън“-а ръкописните листове на Хари, който седеше срещу нея и работеше. „Хубаво е! -въодушевено възкликваше тя. - Наистина е много хубаво!“ Вместо отговор Хари се усмихваше и се чувстваше изпълнен с вечно вдъхновение.
Беше горещо. Нола забеляза, че той няма нищо за пиене, и напусна за малко терасата, за да отиде да му приготви чай с лед в кухнята. Едва бе влязла в къщата и на терасата се появи посетител, дошъл от външните стълби - Елайджа Стърн.
- Хари Куебърт, много работите! - възкликна Стърн гръмогласно и Хари, който не го бе чул да идва, се стресна, след което го обзе луда паника - никой не трябваше да знае, че Нола е там.
- Елайджа Стърн! - изрева Хари с всичка сила, за да го чуе Нола и да остане в къщата.
- Хари Куебърт! - повтори по-силно Стърн, който не можеше да разбере защо Хари крещи така. - Позвъних, но никой не отвори. А видях колата ви и си казах, че сигурно сте на терасата, затова си позволих да заобиколя.
- Много добре сте направили! - отново закрещя Хари.
Стърн забеляза листовете, после пишещата машина от другата страна на масата.
- Пишете и преписвате едновременно? - попита той любопитно.
- Да. Аз... Пиша по няколко страници едновременно.
Стърн се отпусна на един стол. Беше плувнал в пот.
- Няколко страници едновременно? Вие сте гений, Хари. Знаете ли, бях наблизо и си казах, че ще прескоча до Орора. Какъв чудесен град! Оставих колата си на главната улица и тръгнах да се разхождам. И ето че стигнах до тук. По навик сигурно.
- Тази къща, Елайджа... Невероятна е. Приказно място.
- Толкова се радвам, че останахте.
- Благодаря за щедростта ви. Длъжник съм ви.
- Само не ми благодарете. Нищо не ми дължите.
- Някой ден ще имам пари и ще купя тази къща.
- Толкова по-добре, Хари, толкова по-добре. Това да се чува. Ще се радвам, ако тя продължи да живее с вас. Извинете ме, целият съм потен и умирам от жажда.