Истината за случая Хари Куебърт

Като всяка сутрин и сега стигна до Орора. И като всяка сутрин спря на пристанището да си направи лицевите опори. Още нямаше шест часът. Градът спеше. Не беше минал покрай „Кларкс“ - по това време ресторантът отваряше, а той не искаше да срещне Джени. Беше прекрасно момиче и не заслужаваше да се отнася към нея по този начин. Постоя малко, загледан в океана, който се къпеше в неправдоподобните цветове на изгрева. И се стресна, когато тя произнесе името му.

- Хари! Значи, е вярно? Ставаш толкова рано, за да тичаш?

Обърна се. Беше Джени в сервитьорската си униформа. Приближи се до него и несръчно се опита да го прегърне.

- Просто обичам да гледам изгрева - отвърна той.

Тя се усмихна. Каза си, че след като идва до тук, значи, в крайна сметка я обича малко.

- Ще дойдеш ли в „Кларкс“ да пиеш едно кафе? - попита.

- Благодаря, но не искам да си нарушавам ритъма.

Тя прикри разочарованието си.

- Да поседнем поне за миг.

- Не искам да спирам прекалено дълго.

Джени направи тъжна гримаса.

- Напоследък нямам никакви вести от теб! Вече не идваш в „Кларкс“.

- Съжалявам. Бях зает с книгата си.

- Но в живота има не само книги! Идвай да ме виждаш от време на време, ще ми е приятно. Обещавам ти, че мама няма да ти досажда. Не биваше да те кара да плащаш всичко наведнъж.

- Няма нищо.

- Ще трябва да отивам на работа, отваряме в шест. Сигурен ли си, че не искаш кафе?

- Сигурен съм, благодаря.

- Ще дойдеш ли по-късно?

- Не, не мисля.

- Ако идваш насам всяка сутрин, бих могла да те чакам на пристанището. Е, стига да искаш. Просто да си кажем здрасти.

- Не се разкарвай.

- Добре. Във всеки" случай днес съм на работа до петнайсет часа. Ако решиш да дойдеш да пишеш... Няма да ти преча. Обещавам. Надявам се, не се сърдиш, че отидох на бала с Травис. Не съм влюбена в него, да знаеш. Просто ми е приятел. Аз... Исках да ти кажа, Хари, че те обичам. Обичам те, както никога никого не съм обичала.

- Не казвай това, Джени...

Часовникът на кметството удари шест часа - закъсняваше. Целуна го по бузата и избяга. Не би трябвало да му казва, че го обича, вече я беше яд на себе си. Бе постъпила като глупачка. Докато вървеше нагоре към „Кларкс“, се обърна, за да му махне с ръка, ала той беше изчезнал. Рече си, че ако мине през „Кларкс“, значи, я обича мъничко, значи, не всичко е загубено. Ускори крачка, но точно преди да превали височината, една широка и крива сянка изникна иззад една ограда и й блокира пътя. Изненадана, Джени не можа да сдържи вика си. После позна Лутър.

- Лутър! Уплаши ме!

Един фенер освети несиметричното лице и могъщото тяло.

- Какфо... Какфо иска от теп?

- Нищо, Лутър.

Сграбчи ръката й и силно я стисна.

- Не... не... ми се подикрафай! Какфо искаше?

- Той ми е приятел! Пусни ме, Лутър! Боли ме, по дяволите! Пусни ме, или ще се оплача!

Той разхлаби хватката си и попита:

- Расмисли ли за предлошението ми?

-Отговорът е не, Лутър! Не искам да ме рисуваш! Пусни ме да мина! Или ще кажа, че бродиш наоколо, и ще си имаш неприятности.

Лутър без повече приказки изчезна в сумрака, тичайки като бясно животно. Беше я страх и се разплака. Забърза към ресторанта и преди да прекрачи прага, обърса очите си, за да не би майка й, която вече беше там, да забележи нещо.