Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Каишите бяха прокарани направо през плътта, оставяйки дупки, които сякаш не бяха съвсем зараснали. Бодовете бяха неравномерни. Явно бяха направени през куп за грош. Каишите бяха кръстосани както дойде върху устните й. Бяха толкова къси, че позволяваха само минимално отваряне на устата.
През цепката, скрита зад кръстосаните кожени ремъци, Джит нададе вълнообразен вой, в който нямаше нищо човешко. По ръцете на Хенрик пробягаха тръпки.
Понеже беше идвал и друг път тук, знаеше, че това е нейният език, че тя така говори. Макар да нямаше ни най-малка идея какво означава този звук, разбра, че е насочен към него.
Една от фамулусите — с липсваща китка, както той забеляза — се надвеси към него.
— Джит казва, че се радва да те види отново, момче.
Хенрик преглътна. Не можеше да се насили да отвърне, че и той се радва да види Джит.
Бръшлянената дева сплетница, като кимаше с глава, изскрибуца ниско, остро, после издаде няколко отривисти цъкания с език към небцето.
— Джит иска да знае дали носиш каквото трябва — преведе фамулусът.
Устата на Хенрик остана затворена. Не можеше да се накара да продума. Страхувайки се от последствията, ако не й отговори, протегна юмруци. Имаше чувството, че след толкова време стискане няма да успее да ги разтвори.
Бръшлянената дева нададе дрезгав вик — смесица между скимтене и скрибуцане.
— Ела по-близо — каза фамулусът. — Джит казва да се приближиш към нея, за да види сама.
Някъде отзад се чу звук, който накара всички фамулуси да застинат на място и да се обърнат. Черните очи на Бръшлянената дева сплетница се вторачиха в далечината зад Хенрик. Той погледна през рамо да види какво е привлякло вниманието им.
Някъде там имаше раздвижване. Нещо си проправяше път към коридора, който отвеждаше към килиите.
Пламъците на свещите потръпнаха, светлината затанцува, после всички се обърнаха обратно.
Който и да бе, тъмнината го съпътстваше.
Докато съществото преминаваше, близките свещи угаснаха. Щом ги подмина, изгасналите фитили се върнаха към живот и пак пламнаха.
Сякаш самата тъмнина дебнеше през тунела и се прокрадваше към тях.
Щом онзи дойде още по-близо, като привличаше тъмнината със себе си и угасваше наред всички пламъци, фамулусите се струпаха зад Джит. Хенрик забеляза, че тази с липсващата китка леко трепери.
Джит нададе дълъг, нисък вой, последван от няколко цъкания. Две от фамулусите се надвесиха над нея и зашепнаха в ухото й. Закимаха, чули нови цъкания и стържещи звуци, извиращи от дълбините на гърлото на Бръшлянената дева сплетница.
Когато смътният силует се вмъкна в стаята, повлякъл мрака със себе си, Хенрик най-сетне различи мъжка фигура.
Мъжът спря пред Джит, недалеч от Хенрик. Пламъците в коридора зад него и тези в стаята бавно се възобновиха и разкриха лицето на съществото пред тях.
Когато Хенрик най-сетне успя да го огледа добре, се вцепени, неспособен да си поеме дъх.
Петдесет и трета глава
МЪЖЪТ ПОГЛЕДНА ТОПЛОТО МОКРО ПЕТНО отпред на панталоните на Хенрик и се подсмихна.
— Това ли е момчето? — Гласът му беше толкова дълбок и властен, че момчето насила се накара да примигне, а седемте фамулуси се скупчиха зад Джит, сякаш не осъзнаваха, че самият му глас ги беше изтикал.
Бръшлянената дева сплетница издаде кратък, стържещ звук.
— Да, това е той, епископ Арк. — Едноръкият фамулус преведе думите на господарката си от странния й език.
Епископ Ханис Арк се взря в Джит за момент. Сведе очи и огледа зашитата й уста, а след това впи отвратителния си поглед в Хенрик.
Бялото на очите му не беше бяло. Ни най-малко.
Беше като кървавочервени татуировки.
Заради тъмните ириси и зеници на кървавия фон очите му сякаш гледаха от друг свят, свят на огън и жупел — а може би от самата преизподня.
Но колкото и да бяха страшни очите му, далеч не бяха най-ужасяващото в него. Най-противното, което хипнотизираше Хенрик така, че той не можеше да откъсне поглед, нито да укроти препускащия си пулс или да успокои учестеното си дишане, беше плътта на епископа.
Всеки сантиметър от тялото на епископ Арк беше покрит с татуирани символи. И то не просто покрит, а наслоен безброй пъти, така че кожата му изглеждаше нечовешка. Хенрик не виждаше нито едно местенце без татуировка на някаква част или елемент със странна кръгла форма, застъпени един върху друг на случаен принцип, наслоени така, че никъде не се виждаше нетатуирана кожа. Нито милиметърче.
Горните слоеве бяха най-тъмни, а тези под тях — все по-изсветляващи, сякаш непрекъснато се просмукваха в плътта му и затова трябваше да се добавят нови и нови пластове върху вече съществуващите. Символите имаха безкрайна, бездънна дълбочина и бяха така сложно заплетени, сякаш непрестанно извираха от тъмнината.