Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Когато си даде сметка, че вече не чува хрътките, спря и наостри слух. Дали се бяха уплашили от пътеката от клони и най-накрая бяха изоставили жертвата си? Може би вече не се налагаше да продължава напред. Може би хрътките си бяха отишли и сега той можеше да се върне.
Но още докато си го мислеше, нещо вътре в него го подтикна да продължи напред към убежището на Бръшлянената дева сплетница. Направеше ли няколко крачки, беше трудно да не предприеме следващите и да се придвижи още по-напред в осветения от свещи тунел.
Най-накрая с неистово усилие си наложи да спре. Ако възнамеряваше да бяга, сега му бе времето. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Не се чуваше кучешки лай. Внимателно, предпазливо направи една крачка напред към свободата.
Преди да направи следващата, една от фамулусите, същински силует от дим, се процеди през стените и се плъзна в тунела от преплетени клони, за да му препречи пътя.
Хенрик се вкамени от ужас, сърцето му заби по-силно.
Сияйната фигура се приближи.
— Джит те очаква — изсъска съществото. — Продължавай да вървиш.
Петдесет и първа глава
ДОКАТО ХЕНРИК СЕ ПРИДВИЖВАШЕ ПО ПЪТЕКАТА, направена от сплетени лиани, бръшлян, съчки и клони, която го водеше напред през безкрайното, потънало в мрак мочурище, структурата на моста стана по-солидна, укрепена от жилави треви и мъх. Пътеката стана по-широка, стените — по-масивни, а на доста места се сливаха в сводест таван, сякаш израстваха сами и следваха някакъв свой вътрешен ритъм.
Не след дълго стените, които в началото бяха започнали като най-обикновен парапет, се превърнаха в тежка, солидна структура, която обединяваше всичко в една цялост, и първоначалната тясна пътечка, която постепенно бе преминала в мост, сега представляваше тунел. Тунелът преминаваше в по-широка галерия, която всмука Хенрик в лабиринт от килии, досущ еднакви, изваяни от едни и същи материали, преплетени здраво един в друг. Стените, подовете и таванът бяха оплетени от същото. По стените и през тях се извиваше жив бръшлян с крехки листа и нежни жълти цветове, който придаваше на мястото зеленикав оттенък и изместваше мъртвокафявото.
Вътре в притихналата утроба на оплетеното от растения пространство външният свят изглеждаше далечен и недостижим. Това тук беше свят в света, особена страна, където нищо не бе плоско или право. Преобладаваха естествени извивки без остри ъгли, природни материи, никоя от които не изглеждаше сътворена от човешка ръка, и при все това всички бяха майсторски изваяни. В резултат се бяха получили помещения със заоблени форми и вдлъбнати подове, напълно откъснати от външния свят.
Хенрик се запита дали би било възможно да раздалечи клоните и бръшляна, изграждащи стените, и да избяга при нужда. Всичко му се виждаше доста здраво, но въпреки това представляваше просто преплетени клони, клечки и бръшлян.
Докато Хенрик, съпътстван от фамулуса, реещ се някъде зад него, си проправяше път през една от тумбестите стаи, се приближи към стената, за да огледа по-добре. Погледна встрани и забеляза, че много от клоните, които съставляваха по-тежката част на матрицата, са набити с коварни остри тръни. Като се приближи до стената, успя да види, че тя до голяма степен прилича на ограда от бодлива тел.
Дори да бе принуден да се втурне да бяга, за да спаси кожата си, едва ли би могъл да премине през тези остри шипове. Не бяха просто незначителни бодилчета като на розов храст, които биха го надраскали по краката и ръцете. Тук ставаше дума за дълги, твърди като стомана и остри като шипове бодли, които биха разкъсали човешкото тяло безмилостно и биха набучили на шиш всеки.
Надзираван зорко от реещия се фамулус, чиято задача явно беше да не позволи на Хенрик да се обърне и да избяга, момчето премина през поредица стаи с различни размери, всичките осветени от стотици свещи. Някои бяха просто свързващи тунели, където той трябваше да се наведе, за да мине. Нещо като коридори в сграда с по-малки странични коридорчета, които се разрояваха в различни посоки.
Една от по-големите зали, през която минаха, съдържаше хиляди ивици плат, шнурове и тънки лиани, увесени от тавана, на края на всяка имаше закачено по нещо — от монети и черупки до разлагащи се гущери. Висяха напълно неподвижни в мъртвешки неподвижния въздух. Хенрик се наведе, за да мине под странната сбирка от вещи, като почти през цялото време сдържаше дъха си.