Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Цялата конструкция се движеше и скърцаше, докато той си проправяше път през лабиринта, пътят му бе осветен от свещи, сякаш запалени, за да приветстват посетителите. Имаше чувството, че се движи из гигантска цилиндрична паяжина, от онези, които бе виждал в основата на дървета, предвидени да примамват жертвите към тяхната смърт.
Той обаче съзнаваше, че тук е още по-страшно. Това бе бърлогата на Бръшлянената дева сплетница.
Мястото бе осветено от стотици, ако не и от хиляди свещи, но при все това тъмнината, която те се опитваха да изтласкат, изглеждаше потискаща. Звуците, достигащи от мочурището отвън, бяха толкова приглушени, че едва се чуваха през плътната плетена стена, ала влажното зловоние на гнилоч с лекота изпълваше задушния въздух. Свещите правеха обстановката поне мъничко по-поносима.
Докато се придвижваше все по-навътре в леговището на Бръшлянената дева, през стените се процедиха още няколко фамулуса, дошли да го съпроводят до мястото, където трябваше да отиде. Или по-скоро да не му позволят да се върне. Щом ги погледнеше, странните същества впиваха в него мъждивите си жълтеникави очи и той мигновено отвръщаше поглед. Всяка от седемте фамулуса, погледната отблизо, изглеждаше грозна като смъртта.
Щом тръгнаха по един по-широк коридор, Хенрик забеляза, че по оплетените от клони стени са окачени още повече свещи. Коридорът, осветен от златистото сияние на пламъците, ги изведе в зловещо мрачно помещение.
По всичко личеше, че тук няма нито място, нито необходимост от много свещи. Навсякъде беше претъпкано с бурканчета и съдинки. Част от тях бяха от жълтеникава глина. Бурканчетата бяха в богата палитра от цветове — от светложълто до зелено и от яркосиньо до рубиненочервено. На стотици места клоните бяха отстранени, за да може бурканчетата да бъдат наместени дълбоко в стената.
Хенрик не смееше дори да гадае какво има в бурканите. Доколкото можеше да види през цветното стъкло, повечето бяха пълни с тъмна, мръсна течност, вероятно кална вода. Вътре сред мръсотия и отломки плаваше какво ли не. Момчето се постара да не гледа отблизо съдържанието на съдовете. В единия като че ли мярна човешки зъби.
Ала не бурканите бяха най-стряскащото тук.
А това, което бе вплетено в самите стени от клони зад бурканите. От тази гледка по бузите му рукнаха сълзи от ужас.
В стените бяха вплетени хора.
Виждаше ги по коридорите, които тръгваха в различни посоки. В първия момент различи десетки хора, опаковани като в пашкули в клонестата материя. Колкото повече се вглеждаше обаче, толкова повече тела виждаше по-надълбоко в стените.
Част от тях представляваха разложени трупове със зяпнала уста и кухи очни орбити, кожата по голите им ръце и крака висеше сбръчкана. Други трупове, подпухнали, изглеждаха доскорошни. От задушливата миризма на смъртта дъхът му секна.
Но част от хората, вплетени в стените, не бяха мъртви.
Изглеждаха сякаш в транс, едва дишаха, едва осъзнаваха какво им се случва. Бяха голи, но заклещени между бодливите вейки и клони, така че не се виждаха ясно.
Хенрик забеляза как очите на нещастниците от време на време се озъртат, сякаш се опитваха да осъзнаят къде се намират, какво им се случва. Сегиз-тогиз се чуваше по някой приглушен стон.
Когато отвърна поглед от труповете и полуживите хора, вплетени в стените, се озова лице в лице с Бръшлянената дева сплетница.
Петдесет и втора глава
ДЖИТ СЕДЕШЕ НАСРЕД СТАЯТА със скръстени крака, положена сред гнездо от изплетени клони, и го наблюдаваше с огромни кръгли очи, които бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни. Рядката й коса едва стигаше до раменете. Не беше едра. Всъщност на ръст бе не много по-висока от Хенрик. Под простата й рокля от зебло се криеше плоско тяло. По-скоро на момче, отколкото женствено. Кожата на тънките й ръце изглеждаше недокосната от слънце. Беше трудно да се прецени възрастта й, но въпреки бледата гладка кожа той беше убеден, че не е никак млада.
Ноктите и ръцете й сякаш бяха постоянно мръсни, навярно заради съдържанието на бурканите около нея.
Той също така си представи, че мръсотията, врязала се под ноктите й, може да се дължи на течността, процеждаща се от труповете, вплетени в стените из цялата стая.
Но това, което накара очите му да се облещят, а сърцето му да запрепуска лудешки и коленете му да омекнат, беше устата й.
Тъничките й устни бяха зашити с кожени ремъци.