Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Хенрик не можеше да прецени на какво разстояние зад него са хрътките, понеже на това място акустиката беше добра и звукът ехтеше кристалночист. Интересно дали кучетата биха се затруднили да вървят по китеника от преплетени клони и бръшлян, които образуваха моста през водния свят. Дали пък лапите им нямаше да се подхлъзнат между клоните и да се заклещят. Надяваше се.
Мъглата му пречеше да вижда надалеч между покритите с мъх дебелостволи дървета. Зад гърба си също нямаше видимост. Но между коренищата на близките дървета усещаше да го наблюдават очи.
Забеляза движение във водата и се отдръпна в средата на пътеката. Съществото влачеше зад себе си пихтиеста маса. Бледият къс разлагащо се месо бе осеян със следи от зъби. Нямаше начин да прецени от какво животно са останките, но по големината на стърчащия отзад кокал можеше да съди, че е било нещо доста едро. Дали пък не беше човешка бедрена кост.
Хенрик се огледа напрегнато, за да се опита да види докъде напред стига мостът. Докато тичаше, нестабилната ивица твърда земя се клатеше страховито под краката му. Не можеше да каже дали е понтонен мост или има подпори отдолу. Знаеше само, че на много места пътеката едва се показваше над повърхността на водата. Боеше се, че във всеки един момент от мочурището може да се подаде нещо, да го сграбчи за глезена и да го придърпа в черните води.
Не знаеше кое би било по-страшно — да бъде застигнат от преследвачите си, да се изсули в мочурището при невидимата заплаха там или да попадне в лапите на онова, което го очакваше отпред. Отчаяно искаше да избегне и трите, но не можеше да измисли друг вариант, освен да продължи напред, да бяга от едната опасност, да заобиколи втората и да скочи в ръцете на третата.
Усети краката му да натежават от умора, докато тичаше напред по безкрайния мост през негостоприемното мочурище. Провикваха се невидими животни, пронизителните им крясъци огласяха мъглата и тъмнината. Имаше чувството, че прекосява огромно, плитко езеро, но понеже не виждаше много напред, му бе трудно да прецени със сигурност. На места по повърхността на водата се носеха огромни кръгли листа, подобни на листа на лилии, протягаха се колкото могат нагоре с надеждата да бъдат докоснати от слънчева светлина, която пробиваше плътния балдахин от клони само в редки случаи.
Хенрик се подхлъзна няколко пъти. Парапетът го спаси. По отдалечаването на кучешкия лай можа да прецени, че хрътките не успяват да поддържат неговото темпо и изостават. Но все пак не се отказваха, продължаваха да го преследват и той не смееше да забави ход.
Когато мръкна съвсем, с облекчение установи, че през определени интервали на моста са оставени запалени свещи. Не знаеше дали някой идва да ги пали нощем, или те си горят там непрекъснато. При последното му идване тук с майка му пак горяха. Сред високите дървета с гладка кора, чиито корони се събираха високо горе, беше сумрачно и през деня, така че свещите не биха били излишни по всяко време.
Колкото по-нататък стигаше, толкова по-широк и солиден ставаше мостът от преплетени клони и лиани. Дърветата околовръст, щръкнали от водата на разкривени коренища, се сгъстяваха. Лианите, които висяха от мрака горе, също станаха повече, полюшваха се между дърветата и долният им край не докосваше повърхността на водата. Някои бяха окупирани от протягащи се от водата пипала. Растителността от двете страни бе станала толкова гъста, че за пореден път му се стори, че мостът се врязва в миша дупка от клони, лиани и храсталак. Единственото постоянно нещо беше блатистата вода от двете страни. Сегиз-тогиз в черното под краката му преминаваха сенки.
Колкото по-нататък отиваше мостът, толкова повече ставаха свещите, закрепени в кривини по стволовете или между клони.
Парапетите, които в началото бяха само тук-там, постепенно преминаха в по-солидни конструкции, които се издигаха от двете страни и сякаш защитаваха моста от нашествието на пълзящата растителност, а може би от дебнещите в мочурището твари. Стените на парапета, по-масивни в основата и изтъняващи нагоре, на места завършваха със завъртени клони, които наподобяваха хищни нокти и се протягаха едни към други над главата на Хенрик.
Свещите вече бяха толкова много, че на места му се струваше, че върви между огнени стени. Хенрик си каза, че мостът вероятно не е запалим, защото бе твърде влажен и слузест. Коренищата, клечките, клоните и лианите бяха покрити с равномерен слой хлъзгав зелен мъх и хумус. Това превръщаше вървенето по него в изпитание.
Колкото по-нататък отиваше Хенрик, толкова по-плътен ставаше китеникът от преплетени клони, покриващ стените отстрани, докато постепенно те се затвориха отгоре и момчето се почувства като в пашкул от разкривени дървета. Току надзърташе през някоя случайна пролука. Но понеже навън беше тъмно, не се виждаше почти нищо. Вътре пътят му бе осветен от трептящите пламъци на стотици свещи.