Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Бенигарис я изгледа преценяващо.

— Да ни свали…? — започна той, но някакво раздвижване в другия край на залата го прекъсна.

На вратата на тронната зала се беше появил вестител с избродирания златист герб на Рибарчето върху наметалото си.

— Ваше височество — обяви мъжът с церемониален тон. — Граф Стреаве от Ансис Пелипе пристига по ваше повикване.

Херцогът се облегна назад, устните му се присвиха в тъничка усмивка.

— О, да. Пусни графа да влезе.

Внесоха носилката на Стреаве и я поставиха близо до високите сводести прозорци, през които се виждаше морето — но днес пред тях бяха спуснати тежки завеси, за да не влиза студеният въздух.

Хората на графа го вдигнаха с креслото му и го поставиха пред подиума, на който се мъдреше херцогският трон.

Графът се закашля и пое въздух.

— Привет, херцоже — изхриптя той. — И на вас също, херцогиньо Несаланта. Каква радост е за мен да ви видя! Както обикновено ви моля за извинение, че съм седнал без ваше позволение.

— Разбира се, разбира се — отвърна радушно Бенигарис. — Как е катарът ти, Стреаве? Не мисля, че нашият студен морски въздух му се отразява особено добре. Знам колко топъл поддържаш своя дом в Ста Мироре.

— Всъщност, Бенигарис, тъкмо за това исках да си поговорим… — започна възрастният мъж, но херцогът го прекъсна.

— Всичко по реда си, съжалявам да заявя. Прости ми нетърпението, но сме във война, както знаеш. Аз съм прям човек.

Стреаве кимна.

— Твоята откровеност е добре известна, приятелю.

— Да. В такъв случай, на въпроса. Къде са моите речни кораби? Къде са моите пердруински войски?

Графът повдигна побелялата си вежда едва-едва, но тонът и маниерите му си останаха невъзмутими.

— О, пристигат. Не се бой. Кога Пердруин не е изпълнявал дълга си към Набан?

— Но вече минаха два месеца — отвърна Бенигарис с престорена строгост. — Стреаве, Стреаве, стари приятелю… тъкмо започвах да си мисля, че ме разиграваш, че поради някаква причина се опитваш да ми попречиш.

Този път графът не повдигна изненадано веждите си, но в изражението му все пак настъпи едва доловима и не съвсем ясна промяна. Очичките му проблеснаха сред бръчиците.

— Разочарован съм, че Набан би могъл да предположи подобно нещо за Пердруин след продължилото ни толкова време лоялно партньорство. — Стреаве приведе глава. — Но е вярно, че корабите, които пожела за речен транспорт, все още се бавят, поради което най-покорно моля за извинение. Нали разбираш, дори при многобройните съобщения, които изпратих в родния Ансис Пелипе и в които описах подробно и с голяма загриженост нуждите ви, никой не е в състояние да се справи със задачата по начина, с който бих се справил аз, щом се заема лично с нея. Не бих желал да злепоставям приближените си, но, както казваме в Пердруин, „когато капитанът не е на палубата, изникват куп кътчета, където да си провесиш хамака“. — Графът повдигна дългите си разкривени пръсти, за да махне нещо от горната си устна. — Трябва да се върна в Ансис Пелипе, Бенигарис. Колкото и да ми е тъжно да се лиша от твоята компания и от компанията на многообичната ти майка — той се усмихна на Несаланта, — изпитвам абсолютна убеденост, че ще мога да ти изпратя речните кораби и войските, за които се споразумеем, в рамките на една седмица от завръщането си. — Той отново се закашля в хриптящ спазъм и успя да възстанови дишането си едва след доста време. — И въпреки цялата красота на вашия дворец, тук е малко по-хладничко, както се изрази и ти, отколкото в собствения ми дом. Боя се, че здравето ми тук се влоши.