Деца от кръв и кости [bg]

— Забавяш ме — вика назад Зели, наближавайки върха на хълма.

— Искаш ли ти да го носиш? — питам аз. — Ще се радвам да гледам как кърви върху теб.

— Може би, ако престанеш да потискаш магията си, ще се справиш с допълнителното тегло.

Може би, ако затвориш нещастната си глава, няма да ми е нужна толкова енергия, за да те блокирам.

Но прехапвам езика си, защото не всяка част от главата й е нещастна. Сред спомените за семейството й е преплетена пламенна обич, нещо, което аз никога не съм изпитвал. Връщам се в дните, когато се упражнявах с Амари, вечери, прекарани в треперене заради гнева на баща ми. Ако Зели притежаваше моята магия, коя част от мен щеше да види?

Този въпрос ме преследва, докато стискам зъби за последното изкачване. Когато стигам на върха, оставям тялото на пленника и продължавам да вървя, докато билото става равно. Вятърът брули лицето ми и направо жадувам да сваля шлема си.

Поглеждам към Зели, тя вече знае тайната ми. Откакто се появи тази нещастна ивица, за първи път няма нужда да се крия.

Разкопчавам шлема си и се наслаждавам на хладния бриз, който преминава през косата ми, докато приближавам стръмния ръб на хълма. От много отдавна не мога да сваля шлема си без страх.

Под нас гористите хълмове в долината на река Гомбе се простират под сенките и лунната светлина. Обрасли са с огромни дървета, но от височината ясно се вижда един необикновен символ. За разлика от случайно пръснатите дървета из гората, тази дъбрава е подредена и оформя гигантски кръг. От високото успяваме да различим и специалното им X, нарисувано в някои от листата на дърветата.

— Казал е истината. — Зели изглежда изненадана.

— Не му оставихме голям избор.

— И все пак — свива рамене тя. — Можеше лесно да ни излъже.

Между подредените в кръг дървета е издигната тайна стена от пръст, камъни и преплетени клони. Макар и простичка, тя е висока и стига на няколко метра по стволовете на дърветата.

Пред стената виждаме две фигури, които сигурно охраняват мястото, където е портата. И те, като момчето, което разпитахме, носят маски и са облечени в черно.

— Все още не разбирам кои са — измърморва тихо Зели. И аз си задавам същия въпрос. Освен местонахождението им, единственото, което научихме от момчето, беше, че и неговите хора търсят свитъка.

— Може би ако не го беше пребила почти до смърт, щяхме да получим повече отговори.

— Ако не го бях пребила, изобщо нямаше да намерим това място — изръмжава Зели и се отдалечава сърдито, тръгвайки надолу по склона.

— Къде отиваш?

— Да си върна Тзеин и Амари.

— Чакай — сграбчвам я за ръката. — Не можем просто да нахлуем.

— Мога да се справя с двама от тях.

— Много повече от двама са — посочвам към мястото около портата. На Зели й трябва малко време, за да види през сенките.

Скритите войници са толкова неподвижни, че напълно се сливат с тъмнината. Само от тази страна има поне тридесет. И това е без да броим стрелците, скрити по дърветата.