Изтръгнати от корен [bg]

Невидимостта криеше и своите рискове: докато седях до пътя и се наслаждавах на удоволствието да дишам дълбоко, покрай мен издрънча огромна каляска, надвесена от всички страни над колелата си, с четирима лакеи отвън, и едва не ме събори. Отскочих настрани и стъпих в локва, а полата ми се изпръска с кал. Не ме интересуваше. Можех да се позная за първи път от седмица насам, застанала върху истинска земя, а не върху излъскан мрамор.

Върнах се нагоре по хълма по следите на каляската с широка и свободна крачка в удобната си пола и без проблеми се вмъкнах във вътрешния двор. Пищната каляска беше спряла, за да изплюе един посланик в бяло палто и яркочервен колан през гърдите. Кронпринцът беше излязъл да го посрещне заедно с тълпа от придворни и почетен гвардеец, който носеше знамето на Полния и още едно жълто-червено знаме с волска глава на него, което никога не бях виждала. Явно идваше за официалната вечеря. И аз трябваше да отида там с Алися. Всички стражи следяха церемонията поне с половин око, а когато им пошепнах, че съм твърде незначителна за вниманието им, погледите им се плъзнаха невиждащо отгоре ми, както и бездруго им се искаше.

Имаше и нещо хубаво в това, да се налага да ходя на празненства по три пъти на ден от неудобната си стая: научих се да се ориентирам в замъка. Коридорите бяха пълни със слуги, но всичките бързаха да подготвят трапезата, натоварени с покривки и сребърни прибори. Никой нямаше желание да обръща внимание на някаква си окаляна прислужница. Промъкнах се между тях и се отправих по дългия, тъмен коридор към Сивата кула.

Четиримата стражи в основата на кулата отегчено се прозяваха в късния час.

— Пропуснала си стълбището към кухнята, сладурче — добродушно каза единият. — Трябва да се върнеш назад по коридора.

Аз си запазих тази информация за по-късно, а после се постарах да ги погледна по начина, по който ме гледаха всички през последните три дни:

— Не знаете ли коя съм? — попитах аз, безкрайно изумена от невежеството им. — Аз съм Агнешка, вещицата. Идвам да видя Каша.

И най-вече кралицата. Нямах друго обяснение за забавянето на процеса, осен ако кралят се опитва да даде повече време на кралицата да се възстанови.

Стражите се спогледаха несигурно. Преди да решат какво да правят, аз прошепнах „Аламак, аламак“ и минах право през заключените врати помежду им.

Те не бяха благородници, така че надали имаха желание да спорят с вещица. Във всеки случай не ме последваха. Аз се изкачих по тясното, вито стълбище и стигнах до площадката с гладното дяволче, зинало срещу мен. Когато докоснах чукалото, имах чувството, че по ръката ме облизва вълк, за да прецени дали ще бъда приятна на вкус. Хванах го възможно най-предпазливо и потропах на вратата.