Драконите на изгубената звезда [bg]

Двамата живееха щастливо, тихо и погълнати един от друг. Дюмат продължаваше да изпълнява задълженията си както винаги, подчинявайки се на всяка заповед без възражения и дисциплинирано. Ето защо, когато Медан се изправи пред избора кому измежду рицарите и войниците да се довери, бе избрал именно него. Дюмат щеше да остане с последните защитници за финалното сражение за Квалиност. Онези, които не му трябваха, бе изпратил на юг, за да се присъединят към Сивите мантии и продължаващите им безплодни и нелепи опити да открият магическата Кула в Уейрит. Преди това Медан сериозно беше разяснил на Дюмат какво го очаква, понеже не желаеше помежду им да има неясноти и недомлъвки и му бе дал право на избор. Можеше да остане или да отведе жена си в безопасност. Дюмат се съгласи да остане. Жена му — също.

— Милорд — обади се заместникът. — Наред ли е всичко?

Медан стреснато осъзна къде се намира. През цялото време беше витал в облаците, зяпайки разсеяно Дюмат, който вероятно вече се питаше дали не му се е появило нещо на носа.

— Трима дракониди, казваш. — Медан с усилие се върна към темата. Опасността беше огромна и не можеше да си позволи повече подобни моменти на слабост.

— Да, милорд. Можем да се справим с тях. — Дюмат не се хвалеше. Просто изтъкваше факлите.

Наместникът поклати глава и моментално съжали, че го е сторил. Болката зад очите веднага се увеличи. Изсумтя още веднъж. Без резултат.

— Не, не можем да продължаваме с убийствата на любимците на Берил. Може да заподозре нещо. Пък и този пратеник ми трябва, за да известим великата зелена кучка, че всичко върви по план.

— Да, милорд.

Медан се изправи. Той изгледа Дюмат.

— Ако нещо се обърка, бъди готов да действаш по моя заповед. Не по-рано.

Заместникът кимна отсечено и отстъпи, за да позволи на наместника да тръгне преди него.

— Капитан Нога, милорд — каза драконидът и отдаде чест.

— Капитане — каза Медан и се приближи, за да го посрещне.