В капана на времето [bg]

Настанен в кабинета на майка Хилдегард, Джейми остави документите, които носеше, на лъскавото ѝ писалище. Бутон лежеше в краката на господарката си и го държеше под око. Положи муцуна между лапите си, но ушите му стърчаха, а горната устна разкриваше един зъб, в случай че бъде призован да разкъса госта парче по парче.

Джейми го изгледа с присвити очи и поотмести крака от потрепващия черен нос.

— Хер Герстман ми заръча да се консултирам с вас за тези документи, майко — каза той, разви дебелия свитък и приглади листите с длани.

Майка Хилдегард го изгледа за миг с вдигната дебела вежда. После насочи вниманието си към документите с онзи присъщ на администраторите трик да се съсредоточава върху проблема, като все още е в състояние да долови и най-слабата вибрация на спешност от дълбините на болницата.

— Да? — Грубият ѝ пръст плъзна по нотите, сякаш успяваше да чуе музиката само като ги докосваше. Пръстът потрепна и отмести листа, за да разкрие следващия. — Какво искате да знаете, мосю Фрейзър?

— Не зная, майко. — Джейми се наведе напред. Докосна черните редове и попи леко петно от мастило. — Има нещо странно в тази музика.

Широката уста на монахинята се раздвижи в нещо като усмивка.

— Така ли, мосю Фрейзър? Все пак ми се струва — вярвам, че няма да се засегнете, — че за вас музиката е… ключалки, за която нямате ключ?

Джейми се засмя и една минаваща по коридора сестра се извърна сепната от подобен звук в обителта на болницата. Тук беше шумно, но смях рядко се чуваше.

— Това е много деликатно описание на моя недъг, майко. И все пак е вярно. Бихте ли изпели една от тези мелодии. — Пръстът му, по-дълъг и много по-тънък, но почти толкова грамаден като този на майка Хилдегард, потупа по пергамента. — Не мога да различа дали е църковен химн, или „Благородната дама”. Освен по думите — добави с усмивка.

Сега беше ред на Майка Хилдегард да се засмее.

— Е, мосю Фрейзър, поне слушате думите! — Тя взе нотните листа и видях как гърлото ѝ леко се издува над стегнатата панделка на воала. Сякаш си пееше тихичко, а големият ѝ крак потрепваше в ритъм.

Джейми седеше неподвижно на стола си, здравата му ръка лежеше върху осакатената на коляното му. Скосените сини очи гледаха с интерес и той не обръщаше никакво внимание на шума от болницата зад него. Пациенти крещяха, санитари и монахини си подвикваха нещо, близки виеха от мъка или ужас, а приглушеното тракане на метални инструменти отекваше в старите камъни на сградата, но нито Джейми, нито майка Хилдегард помръднаха.

Накрая тя отпусна надолу листите и го погледна. Очите ѝ блестяха. Внезапно беше заприличала на младо момиче.

— Мисля, че сте прав! Сега нямам време да го обмисля добре — озърна се към вратата, покрай която притича един санитар с голям вързоп марли, — но тук има нещо странно. — Потупа страниците на писалището си и ги подреди в спретната купчинка. — Колко странно!

— Майко, можете ли да го разгадаете чрез дарбата си? Вероятно ще е трудно, но имам причина да смятам, че това е шифър и езикът на посланието е английски, макар че текстът на песните е на немски.