В капана на времето [bg]

Мислите за събитията от вечерта ме разсейваха през целия следващ ден: по време на гостуването у Мари дьо Орбанвил, за да чуем унгарски поет, после при местния билкар, за да купя малко валериан и корен от ирис, а следобеда — в Болницата на Ангелите.

Накрая изоставих работата, за да не нараня някого от разсеяност. Нито Мърто, нито Фъргъс бяха дошли все още, за да ме изпратят до дома, затова свалих престилката и седнах в празния кабинет на майка Хилдегард да ги изчакам, точно до фоайето на болницата.

Вероятно бях седяла там половин час и разсеяно мачках плата на роклята си, когато чух отвън лай.

Портиерът го нямаше, както често се случваше. Без съмнение беше изпратен да купи храна или да свърши нещо друго за монахините. И както винаги в негово отсъствие охраната на входа се поемаше от способните лапи — и зъби — на Бутон.

Първото предупредително джафкане беше последвано от ниско ръмжене, което известяваше нарушителя да не се приближава повече, за да не бъде разкъсан. Станах и надникнах от кабинета да видя дали отец Балмейн се е осмелил отново да предизвика демона в опит да изпълни свещените си задължения. Но фигурата, чийто силует се очертаваше на фона на огромния витраж на прозореца на фоайето, не беше на кльощавия свещеник. Мъжът беше висок и килтът му се разлюля красиво около краката, когато се отдръпна от малкото зъбато животно.

Джейми примигна и спря рязко при нападението. Заслони очи от светлината и се вгледа в сенките вътре.

— О, здравей, куче — рече учтиво и пристъпи напред. Бутон повиши ръмженето с няколко децибела и отстъпи.

— О, така ли? — Джейми присви очи към него. — Помисли си пак, приятел! Доста едричък съм аз теб. На твое място не бих прибързвал.

Бутон леко отстъпи позиции, но не спираше да ръмжи.

— Освен това съм по-бърз — добави Джейми и отскочи леко настрани. Зъбите на Бутон изщракаха на сантиметри от прасеца му. Джейми се облегна на стената, скръсти ръце и кимна на кучето.

— Добре де, имаш право. Опре ли до зъби, теб те бива повече. — Бутон вдигна подозрително едното си ухо, но пак заръмжа.

Джейми скръсти крака като човек, който няма закъде да бърза. Многоцветната светлина от прозореца обливаше лицето му в синьо и го караше да прилича на някоя от мраморните статуи в съседната катедрала.

— Сигурно си имаш по-важна работа от това да плашиш невинни посетители? — попита разговорливо той. — Чувал съм аз теб — ти си онази прочута личност, която надушва болестите, нали? Тогава защо ти губят времето с охраняване на врати, когато можеш да душиш смрадливи гноясали пръсти и пъпчасали задници? Би ли ми отговорил, ако обичаш?