В капана на времето [bg]

— Сигурно пак щяхте да можете да композирате музика, ако се бяхте омъжили? — попитах аз.

Тя разпери огромните си ръце. Бях ги виждала да стискат забит в кост нож, да наместват изкълчена става, да придържат окървавената глава на дете, която се подава между краката на майката. И бях виждала тези пръсти да се носят по абаносовите клавиши като пеперудени криле.

— Е — рече след миг, — за това е виновен свети Анселм.

— Така ли?

Усмихна се на изражението ми. Грозното ѝ лице беше претърпяло пълна промяна от строгата фасада за пред обществото.

— О, да! Моят кръстник, старият крал-слънце — добави небрежно тя, — ми подари книга с жития на светците на първото ми причастие, когато бях на осем. Такава красива книга, с позлатени страници и скъпоценни камъни по корицата. Беше по-скоро произведение на изкуството, отколкото литература. Все пак я прочетох. Всички истории ми харесаха — особено тези за мъчениците, — но една фраза от житието на свети Анселм докосна нещо в душата ми.

Тя затвори очи и наклони глава назад.

— „Свети Анселм бил много мъдър и учен човек, лекар. Но той бил и епископ и се грижел за своето паство — не само за земните им нужди, но и за душата им.” Историята описваше всичките му дела и завършваше така: „Накрая той умрял след пълноценен живот и така спечелил своята корона в Рая.” — Замълча и събра ръце на коленете си.

— Именно това ме впечатли най-много — след полезен и пълноценен живот. — Усмихна ми се. — Сещам се за много по-лоши епитафии от тази, милейди. — Разпери ръце и сви неочаквано грациозно рамене. — Исках да съм полезна.

После заряза приказките и се обърна към нотите на пюпитъра.

— Явно промяната в ключа, в тоналността, е странността тук. Какво може да означава?

Внезапно възкликнах смаяна. Досега говорехме на френски и не го забелязах, но докато слушах историята на майка Хилдегард, мислех на английски и когато пак погледнах музиката, ме осени.

— Какво има? — попита ме тя. — Сетихте ли се нещо?

— Ключът! — Едва не се засмях. — На френски музикалният ключ е тоналност, но думата за предмет, който отключва… — Посочих към голямата връзка ключове, обикновено окачена на кръста ѝ, която тя беше оставила на лавицата, щом влязохме. — Нарича пас-парту, нали?

— Да — гледаше ме объркана. Посочи един тънък ключ — Това е пас-парту. А това — посочи един набразден ключ — наричаме клеф.

— Клеф! — Възкликнах радостно. — Прекрасно! — Забих пръст в нотите. — Вижте, майко, на английски думата е една и съща. „Ключ” означава и тоналност, и ключ за отключване. На френски ключ е clef, а на английски кий е и знака от партитурата. Ключът към музиката е и ключ към шифъра. Джейми каза, че според него това е английски шифър! И то създаден от англичанин с много странно чувство за хумор.