В капана на времето [bg]

— Да, милорд — изпъшка то. — Простен ли съм?

— Господи! — прошепна Джейми и го притисна здраво към гърдите си. — Разбира се, че си простен, глупако. — Държа го много дълго и го люлееше лекичко. — Не искам да го правя отново, чуваш ли?

Фъргъс кимна с блеснали очи, после се откъсна от него и падна на колене пред мен.

— Вие прощавате ли ми, мадам? — Събра молитвено длани пред себе си и погледна предано нагоре като бурундуче, което моли за орех.

Имах чувството, че ще умра на място от ужас, но събрах достатъчно самообладание, за да се наведа и да го изправя на крака.

— Няма нищо за прощаване — казах му твърдо, бузите ми пламтяха. — Ти си много смел младеж, Фъргъс. Защо… защо не идеш да хапнеш нещо?

В този миг напрежението в кухнята изчезна, сякаш всички едновременно въздъхнаха дълбоко. Другите слуги пристъпиха напред и задърдориха притеснени на момчето, поздравяваха го, а той приемаше почестите за своя героизъм. Ние с Джейми тръгнахме към покоите си на горния етаж.

— Господи! — въздъхна той и се свлече в креслото, беше напълно изтощен. — Мили Боже! Богородице и всички архангели! Трябва да пийна. Недей да звъниш! — Извика притеснен, макар че не бях посегнала към въжето на звънеца. — Не бих могъл да се изправя пред някой от тях сега.

Стана и зарови из бюфета.

— Мисля, че имах една бутилчица тук.

Наистина имаше, хубав отлежал скоч. Извади тапата със зъби и намали съдържанието с около инч и нещо, после ми подаде бутилката. Последвах примера му без колебание.

— Господи! — въздъхнах, когато се съвзех достатъчно, за да заговоря.

— Да. — Взе пак бутилката и отпи. Остави я, хвана се за главата и прокара пръсти през косата си, докато не я разроши съвсем. Засмя се немощно. — Никога не съм се чувствал такъв глупак. Господи, чувствах се пълен боклук!

— Аз също — отвърнах и взех бутилката. — Дори повече от теб, предполагам. Все пак аз съм виновна. Джейми, не мога да изразя колко съжалявам; не съм и помисляла…

— Не се тревожи. — Напрежението от последния половин час отминаваше, той стисна с обич рамото ми. — Откъде да знаеш. Аз също не знаех, ако става въпрос — добави замислено. — Предполагам, че се е изплашил да не го изгоня пак на улицата… горкият мъник! Нищо чудно, че се смята за късметлия, щом се отърва само с бой.

Потреперих, защото си спомних улиците, през които бе минала каретата на мосю Форе. Покрити с язви дрипави просяци упорито бранеха териториите си, спяха на земята дори в най-студените нощи, ако някой съперник не им отнемеше печелившия ъгъл. Много по-малки от Фъргъс деца се стрелкаха из тълпата по пазара като гладни мишки, очите им винаги бяха нащрек за изпусната коричка хляб или отворен джоб. А онези, които не бяха достатъчно здрави, за да работят, или не бяха достатъчно хубави, за да се продават в бардаците, или просто нямаха късмет — техният живот беше съвсем кратък и не беше никак весел. Нищо чудно, че страхът да не бъде лишен от лукса на три хранения дневно и чисти дрехи на гърба и да бъде захвърлен отново в тази ужасна помия беше докарал Фъргъс до изстъпленията на ненужното чувство за вина.