В капана на времето [bg]

— Той нямаше да поиска помощта ви, ако не ви вярваше — възразих аз.

Дебелите вежди се вдигнаха чак до монашеския воал и тя потупа силно по листа.

— Ако съпругът ви е замесен в това начинание, рискува много, като се доверява на когото и да било. Уверете го, че съм поласкана от честта — добави сухо.

— Ще го направя — отвърнах с усмивка.

— Но, мадам — възкликна тя, — много сте пребледняла! Аз често стоя будна нощем, когато разучавам ново произведение, и не обръщам внимание на часа, но за вас сигурно е много късно. — Погледна към свещта-часовник, която гореше на малка масичка до вратата.

— Господи! Наистина е късно. Да повикам ли сестра Мадлен да ви заведе до стаята ви? — Джейми беше приел неохотно предложението на майка Хилдегард да прекарам нощта в манастира, затова не беше нужно да се връщам у дома по тъмните улици.

Поклатих глава. Бях изморена и гърбът ме болеше от седенето на стола, но не исках да си лягам. Това музикално послание ме беше разстроило толкова много, че едва ли щях да заспя.

— Тогава нека се подкрепим с нещо, за да отпразнуваме вашето постижение. — Тя стана и излезе във външната стая, откъдето се чу звънчето. След малко една от сестрите донесе табла с топло мляко и кексчета с глазура, следвана от Бутон. Монахинята сложи кексче на порцеланова чинийка и я остави на пода пред него до купичка с мляко.

Докато отпивах от топлото мляко, майка Хилдегард положи на писалището нотните листа и сложи други на пюпитъра на клавесина.

— Ще ви посвиря — обяви тя. — Ще ви помогне да се успокоите преди сън.

Музиката беше лека и утешаваща, с приятна мелодия, която сновеше нагоре-надолу в сложен и приятен модел, но без мощта на Бах.

— Вие ли я написахте? — попитах в паузата, когато вдигна ръце преди заключителната част.

Тя поклати глава, без да се обръща.

— Не, мой приятел. Жан-Филип Рамо. Добър теоретик, но в композициите му липсва страст.

Сигурно съм задрямала, музиката ме унесе, защото се събудих внезапно от шепота на сестра Мадлен. Топлата ѝ ръка стискаше здраво моята. Аз се изправих и тръгнах след нея.

Погледнах назад и видях широкия черен гръб на майка Хилдегард. Раменете бяха сведени под воала ѝ, докато свиреше, забравила за света извън нейното малко светилище. На дъските до краката ѝ лежеше Бутон с нос между лапите, малкото му телце беше изпънато като игла на компас.