Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Няма ли да кажеш нещо? — попита той най-сетне.
— Не аз трябва да реша — отвърнах, усещах стягане в гърдите, което не се дължеше на корсета.
— Така ли?
— Тя е твоя леля. Това е твоят живот. Ти трябва да решиш.
— А ти ще си само зрител, така ли? — Той изсумтя и натисна греблата срещу течението. — Това не е ли и твоят живот? Или все пак не смяташ да останеш с мен?
— Какво имаш предвид? — сепнах се аз.
— Ами сигурно ти идва в повече. — Сведе глава над веслата. Не можех да видя лицето му.
— Ако имаш предвид случилото се в дъскорезницата…
— Не, не това. — Пак натисна греблата, раменете му се изпънаха под ризата, усмихна ми се накриво. — Смърт и бедствия не биха те притеснили, сасенак. Но малките неща, ежедневието… Виждам как потрепваш, когато черната слугиня ти сресва косата или когато момчето ти взима обувките да ги изчисти. И робите, които работят на терпентина. Това те тревожи, нали?
— Да, така е. Аз… не мога да имам роби. Казах ти…
— Да, каза ми. — Остави греблата за миг, за да отметне кичур от лицето си. Очите му срещнаха моите.
— И ако избера това, сасенак… ще можеш ли да останеш с мен и да гледаш, и да не правиш нищо? Защото няма какво да се направи, докато леля ми не умре. Вероятно дори никога.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя няма да освободи робите си — как би могла? Аз също няма да мога, докато е жива.
— Но щом наследиш плантацията… — поколебах се. Освен че бе ужасно да обсъждаме смъртта на Джокаста, все пак нямаше никакви признаци това да се случи скоро; Джокаста бе на малко повече от шейсет години и в добро здраве, ако не се брои слепотата ѝ.
Внезапно разбрах какво има предвид; можех ли да се накарам да живея ден след ден, месец след месец, година след година, като собственица на роби? Не можех да се преструвам, че ще е нещо друго, не можех да потърся утеха в мисълта, че съм само гостенка, чужд човек.
Прехапах устна, за да не изкрещя веднага отказа си.
— И дори тогава — отвърна той на думите ми. — Не знаеше ли, че собственик на роби не може да ги освободи без писменото разрешение на Събранието?
— Какво? — втренчих се в него. — И защо не?
— Плантаторите ще се страхуват от въоръжено въстание на негрите — каза той. — И кой може да ги вини? — добави саркастично.
— Робите не могат да имат оръжия, освен инструменти и ножове, а законът за кръвопролитието им пречи да ги използват. — Той поклати глава. — Не, Събранието никога няма да позволи освобождаването на голяма група чернокожи, които да бродят из окръга. Дори ако някой иска да освободи един от робите си и получи разрешение за това, освободеният роб трябва да напусне колонията бързо, иначе може да бъде заловен и поробен от някой друг.
— Мислил си за това — казах бавно.
— А ти не си ли?
Не отговорих. Прокарах ръка по водата, малка вълничка се вдигна около китката ми. Не, не бях мислила за подобна вероятност. Не и съзнателно, защото не исках да се изправям пред избора, който сега се простираше пред мен.
— Предполагам, че това е голяма възможност — казах, гласът ми звучеше напрегнато и неестествено дори в моите уши. — Ще ръководиш всичко…
— Леля ми не е глупава — прекъсна ме той с лека острота в гласа. — Тя ще ме направи наследник, но не и собственик на имота ѝ. Ще ме използва да върша нещата, които тя не може да върши, но няма да съм нещо повече от неин служител. Да, ще иска мнението ми, ще се вслушва в съвета ми, но всичко ще става по нейната воля.
Той поклати глава.
— Съпругът ѝ е мъртъв. Без значение дали го е обичала или не, тя е господарката сега, без никакво съмнение. И тя се радва на вкуса на властта твърде много, за да се откаже от него.
Беше съвсем прав в оценката си на характера на Джокаста Камерън и тук се криеше ключът към нейния план. Тя имаше нужда от мъж; някой, който да ходи там, където тя не може, да се оправя с флота, да изпълнява задачите в голямото имение, с които тя не може да се справи заради слепотата си.
И в същото време определено не искаше съпруг; някой, който ще узурпира властта ѝ и ще ѝ нарежда. Ако не беше роб, Одисей щеше да я замества, но макар да беше нейните очи и уши, той не можеше да бъде и нейните ръце.
Не, Джейми беше идеалният избор; силен, компетентен мъж, способен да вдъхва уважение сред равните си и да наложи властта си над подчинените си. Мъж, който знае как се управляват хора и имение. Освен това бе обвързан с нея чрез родствената връзка и задължението да изпълнява заповедите ѝ, но иначе ще бъде безвластен. Тя щеше да го държи в зависимост чрез щедростта си и обещанието да получи Ривър Рън; дълг, който Джокаста щеше да изплати едва след смъртта си.