Наследството на Карл Велики [bg]

От устата му излиташе пара. Продължаваше да се оглежда, но не можеше да открие следи от човешко присъствие. Направи няколко крачки напред и застана под колонадата, поддържаща все още здравия покрив. Усещането за обширно пространство идваше отгоре, от тъмните арки. Тръгна между колоните с усещането, че се разхожда сред вкаменена гора. Не беше сигурен какво търси, не знаеше какво да очаква. От прочетеното в интернет беше научил, че Бертран, първият епископ на тази обител, успял да си изгради солидна репутация. Легенди се носели за сътворените от него чудеса. Главатарите на испанските племена в съседство редовно нахлували в областта, оставяйки след себе си опожарени домове и реки от кръв. Жителите на Пиренеите изпитвали ужас от тях. Но Бертран ги разбил, принудил ги да освободят пленниците си и да изчезнат завинаги.

После направил и чудото. В храма се появила жена с малко дете и се оплакала, че бащата не желае да ги издържа. Мъжът, разбира се, отрекъл. Бертран заповядал да напълнят един съд със студена вода и пуснал вътре голям камък. Заповядал на мъжа да го извади. Казал, че ако лъже, Бог ще даде знак. Човекът извадил камъка, но ръцете му изведнъж се покрили с мехури, сякаш били потопени във вряла вода. Изпаднал в ужас, той веднага признал бащинството си и обещал да издържа жената и детето. Благочестието и милосърдието на Бертран станали широко известни сред местните жители и те започнали да го наричат Сиянието на Бога. Той отказал да приеме почетното прозвище, но го харесал за име на манастира.

Малоун напусна колонадата и се насочи към вътрешния двор — трапецоид с неравен покрив, ограден от арки, колони и капители. Гредите на покрива бяха нови, очевидно сменени наскоро. Вдясно имаше две празни помещения. Едното беше без покрив, а стените на другото бяха срутени. Някога явно са били използвани за трапезария на монасите и гостите, но днес бяха оставени на дивите зверове и природните стихии.

Свърна зад ъгъла и пое по късата страна, край която се виждаха отдавна запуснати помещения с продънени тавани и буренясали отвори за вратите. Над един от тях личеше избелелият лик на Дева Мария. Обзет от любопитство, Малоун надникна в голямата зала, която някога беше служила за спалня на монасите. После насочи поглед обратно към двора и полуразрушения фонтан в средата.

Нещо помръдна. Под колоните отсреща, отвъд фонтана. Само за миг, но съвсем ясно. Малоун приклекна и предпазливо се промъкна към ъгъла.

Пред него беше дългата част на двора, поне петнайсет метра, която се опираше в двойна арка, водеща към църквата. Ако в изоставения манастир имаше нещо интересно, то би трябвало да е именно там. Твърде смело предположение, разбира се. Но някой все пак беше срязал онази верига на портата.

Обърна се и огледа стената вляво от себе си. Три врати го деляха от края. Арките над тях бяха голи, без никакви орнаменти. Времето и природните стихии бяха взели своето. Оцелял беше само един херувим с щит в ръце. От колоните вляво долетя някакъв шум. Стъпки, които се приближаваха.