Наследството на Карл Велики [bg]
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-193-3
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на Карл Велики [bg]». Краткое содержание книги:
Преодоля последния завой и пред очите му се появи входът на манастира. Спря да си поеме дъх и отново се наслади на великолепната панорама. Във въздуха се въртяха редки снежинки, замразени от ледения вятър.
От двете страни на портата се издигаше висок зид от дялани камъни. Ако можеше да се вярва на онова, което пишеше в книгите, манастирът беше посрещал римляни, визиготи, сарацини, франки и всякакви други нашественици. За тази стратегическа кота се бяха водили безброй сражения. Сега всичко тънеше в тържествена тишина. Историята на това място беше погребана заедно с мъртвите, а следи от славата му не можеха да бъдат открити нито в камъка, нито в древните папируси.
Сиянието на Бога. Поредната измислица? Или исторически факт? Измина последните двайсетина метра и спря пред железния портал, заключен с катинар на дебела верига. Прекрасно. Високите зидове бяха абсолютно непристъпни.
Ръката му докосна желязото. Студът бързо проникна до пръстите въпреки дебелите ръкавици. А сега какво? Може би трябваше да обиколи скалите и да потърси някаква пролука. Изглеждаше единственото разумно решение. Беше уморен. Познаваше много добре тази фаза на изтощението, при която съзнанието се обърква в лабиринта на възможните решения и в крайна сметка стига до задънена улица. Обзе го безсилен гняв, ръцете му разтърсиха портала. Желязната верига издрънча и се плъзна на земята.
53
Шарлот
Думите на Хърбърт Роуланд бавно проникнаха в съзнанието на Стефани.
— Искате да кажете, че подводницата е била цяла и непокътната?
Човекът изглеждаше уморен, но очевидно искаше да приключат с въпроса.
— Искам да кажа, че Рамзи донесе корабния дневник със себе си след онова гмуркане — отвърна той.
— Казах ти, че мръсникът е в дъното на тази каша — погледна я Дейвис.
— Рамзи ли се опита да ме убие? — попита Роуланд.
Тя нямаше намерение да отговаря, но Дейвис очевидно беше на друго мнение.
— Има право да знае — промърмори той, обърна се към леглото и кимна. — По наше мнение Рамзи е организирал цялата работа.
— Но не знаем със сигурност — побърза да вметне Стефани. — Засега е само една от вероятностите.
— Винаги си е бил мръсник — прошепна Роуланд. — След като се прибрахме у дома, той обра лаврите. Не аз или Сейърс. Е, дадоха ни по някое и друго повишение, но то не можеше да се сравнява с кариерата, която направи Рамзи. — Замълча, надвит от умората, после дрезгаво добави: — Стигна чак до върха и стана адмирал.
— Може би трябва да прекратим този разговор — загрижено го погледна Стефани.
— В никакъв случай — отсече Роуланд. — Никой не може да ми посегне, без да си плати. Ако не бях в това легло, със сигурност щях да го ликвидирам.
Какъв дух, мълчаливо отбеляза Стефани.
— Снощи изпих последното си питие — добави бившият морски вълк. — Край на алкохола!
Гневът беше най-доброто лекарство. Очите му се проясниха и заблестяха с мрачен пламък.
— Добре, разкажете ни и останалото — отстъпи тя.
— Чували ли сте за операция „Висок скок“?
— Знаем за нея само от официални източници — отвърна Дейвис.
— Официалните източници са пълна глупост.
Адмирал Бърд бе включил в ученията шест самолета Р4-Д, оборудвани с чувствителни фотокамери и въздушни магнитометри, които излетяха от борда на малък самолетоносач. По време на експедицията те прекараха над 200 часа във въздуха, прелитайки близо 40 000 километра над Антарктида. При една от последните мисии за картографиране на континента самолетът на Бърд се прибра с почти три часа закъснение. Официалното обяснение бе загуба на един от двигателите. Но когато личният дневник на Бърд попадна в ръцете на тогавашния командващ военноморските операции, стана ясно, че причините са други.
Бърд бе летял над територията, наречена от нацистите Нойшвабенланд, която се намираше дълбоко във вътрешността на континента, заобиколен от безбрежен бял хоризонт. В един момент забеляза открит район между три езера, разделени единствено от купчини червено-кафяви скали. Водата на самите езера бе синъо-зелена, с червеникав оттенък. Адмиралът засече координатите и на следващия ден изпрати специален екип. Хората му откриха, че водата е топла и пълна с водорасли, на които се дължеше особеното оцветяване. Вкусът й бе леко солен, което сочеше за пряка връзка с океана.