Плясъкът на крилете му [bg]

— Колко леко?

Хук отвори малка платнена торбичка и разпиля съдържанието ѝ на масата. Това беше просто колекция от пирони и малки парченца метал — и дори няколко камъчета. Човек трудно можеше да остане впечатлен.

— Главното е да определяш правилно големината на заряда. Всеки път. Не се обиждай, но хората ти ще прекалят. А после си помислих — защо да не сложим еднакъв заряд в малки платнени торбички? Лесно е за зареждане, а и зарядът винаги е един и същ. После пък си помислих: а защо да не направим същото и с металните и каменни сачми? После — продължи той, разпалвайки се от собствената си гениалност — си помислих — защо да не ги сложим и двете в друга торбичка? Лесно за зареждане и адски бързо. Блестящо.

— Ще се получи ли?

— Ела да видиш.

Хук изкара Кейл навън, където двама от помощниците му стояха до желязна тръба, доста подобна на огнестрелното оръжие, закрепена в дървена стяга. На около десет метра от нея имаше мъртво куче, вързано за дъска. Хук, Кейл и помощниците се скриха зад една преграда. Един от помощниците запали фитил на края на дълга пръчка и внимателно го поднесе към тръбата. Тъй като се опитваше да разкрие колкото може по-малка част от себе си, му трябваха няколко опита, за да запали подсипа. Кейл, който можеше да наблюдава ставащото през множество пробити дупчици, видя как избухливата селитра в подсипа пламна, последвана след няколко секунди от гръм — силен, но не чак колкото очакваше. Изчакаха няколко секунди. Хук излезе в гъстия дим, последван от Кейл, и отидоха до мъртвото куче. Той очакваше да види нещо ужасно, но отначало си помисли, че изстрелът е пропуснал целта. Не беше — или поне не напълно. Когато Хук му показа раните, стана ясно, че пет-шест пирони и камъчета са се забили доста дълбоко в плътта на животното.