Отровни думи [bg]

Младият полицай понечи да върне цигулката на мястото ѝ, но Гамаш го спря.

— Ако снощи не си свирил тази мелодия — посочи нотните листове главният инспектор, — тогава какво?

— Просто една фолклорна песен, на която ме е учил баща ми. Не е кой знае какво. Разбирам, че не трябваше…

Главният инспектор вдигна ръка, за да спре потока от извинения.

— Няма нищо. Просто ни изсвири онова, което си свирил снощи.

Забеляза стреснатия поглед на Моран и обясни:

— Това, което чухме току-що, не беше достойна демонстрация за възможностите на тази цигулка, нали? Беше ти трудно да следваш нотите. Искам да знам как е звучал инструментът в ръцете на жертвата.

— Но, сър, аз свиря само на фолклорна цигулка, не на класическа112.

— Каква е разликата? — попита Гамаш.

Моран се поколеба, преди да отговори:

— В самите инструменти няма голяма разлика. Но звукът, разбира се, е съвсем друг. Татко винаги е казвал, че класическата цигулка пее, а фолклорната танцува.

— Тогава потанцувай.

Моран се изчерви особено силно, за пореден път втъкна под брадичката си инструмента и застина. После плъзна лъка по струните.

Зазвуча мелодия, която изненада всички. Келтската елегия се изля от лъка, от цигулката, от младия полицай. Изпълни колибата чак до гредите на тавана, почти до всеки ъгъл. Непретенциозната музика се завихри покрай хората като цветове, вкусни ястия и оживени разговори. Загнезди се в гърдите им. Не в ушите, не в ума. А в сърцето. Бавна, тържествена, но и игрива. Изсвирена уверено. Стабилно.

Полицай Моран бе напълно променен. С непохватното си тяло и отпуснати крайници заемаше без усилие идеалната поза за цигулката, сякаш бе създаден с една-единствена цел. Да свири. Да възпроизвежда тази музика. Бе затворил очи. Изглеждаше така, както се чувстваше Гамаш. Изпълнен с радост.

С възторг дори. Такава бе силата ма тази музика, на този инструмент.

Докато наблюдаваше своя подчинен, главният инспектор внезапно осъзна на какво му напомня Моран.

На музикална нота. Голяма глава, крехко тяло. Младежът бе жива, ходеща нота, която очакваше своя инструмент. Цигулката. И макар видимият шедьовър да бе инструментът, полицай Пот Моран не му отстъпваше по нищо.

След минута младият мъж спря да свири и музиката отшумя, погълната от гредите, от книгите, от гоблените. От хората.

— Беше прекрасно — отрони комисар Брюнел.

Моран ѝ подаде цигулката:

— Казва ce Colm Quigley. Любимата ми.

Щом пусна изтънчения инструмент, той мигом се превърна в същия върлинест и непохватен млад човек, който бе преди. Но за хората, които го бяха чули да свири, никога повече нямаше да е просто недодялан новак.

— Merci — благодари му Гамаш.

Комисар Брюнел остави цигулката.

— Дръж ме в течение, ако откриеш нещо повече по въпроса — заръча главният инспектор и подаде на Моран картичката и нотните листове.

— Да, сър.

Терез Брюнел продължи да разглежда стаичката, като се спираше на всяко съкровище и от време на време промърморваше: Bon Dieu. Всяко следващо ѝ се струваше по-удивително от предишното.