Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Изненадващо й отговори женски глас.

— Соня Кунецка, моля? — Руският й беше отличен, но не можеше да скрие чуждия си акцент. Въпреки това трябваше да внимава да не изплаши жената.

Дълго мълчание.

— Да, на телефона.

— Имам да ви предам нещо от един приятел.

— Приятел ли? — Жената беше разтревожена. — Какъв приятел?

— Не мога да ви кажа по телефона.

— Кой се обажда?

— Пратката е спешна — рече Шарлот. Най-важното беше да бъде загадъчна. — Искам само да ви я оставя. Но ако сте заета…

— Аз… не, не съм… Коя сте вие?

— Моля ви — не се предаваше Шарлот. — Няма да ви отнеме никакво време.

След ново продължително мълчание жената отвърна:

— Ами добре. — И все още разколебана, описа на Шарлот как да стигне до дома й.

Оказа се, че апартаментът на Соня Кунецка се намира чак на другия край на града, далече на север, едва ли не на последната спирка на метрото. Шарлот не се реши да отиде с колата, която с табелките си на чуждестранен кореспондент действуваше на преследвачите от КГБ като магнит.

Метрото беше претъпкано. Тя слезе на най-близката до Изложбата на икономическите постижения спирка, при голям обелиск с остър като игла връх. „Най-острият фалос в света“ — помисли си Шарлот. Недалеч оттук се намираше Останкино, където някога е било разположено огромно царско имение, а сега беше седалището на Гостелерадио — Държавната телевизия и радио. Районът около метрото беше рядко заселен.

Жената живееше две преки по-нататък, в огромен блок от червени тухли с безкрайно много входове, в мрачен, полусъвременен жилищен комплекс. Вратата на входа се блъсна след Шарлот с трясък, който я накара да подскочи, а фоайето, ако това беше правилната дума, беше занемарено — бетон, покрит с лющеща се тъмносиня боя, който вонеше на урина. Мръсна сива котка се шмугна покрай нея и Шарлот с ужас забеляза, че няма очи — орбитите й бяха; празни. Потисна писъка си и погледна кой е номерът на Сониния апартамент.

Вратата на номер двадесет и шест беше тапицирана с евтина изкуствена кожа, накована с метални кабари. Жената, която отвори, беше много дребна, на петдесет и две-три години. Кестенявата й коса беше прошарена, подстригана в нещо като прическа „паж“ с бретон. Носеше избелял пеньоар на цветя и очила с железни рамки.

— Моля, заповядайте — каза тя. — Аз съм Соня Кунецка. — И протегна костеливата си ръка.

— Шарлот Харпър.

Поведе я по тъмен коридор до хола, обзаведен с тежки дървени мебели и канапета, покрити с избеляла басма. На един от фотьойлите седеше мъж, приблизително на нейната възраст. Бялата му коса беше сресана право назад.