Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Още с влизането си видя, че свети червената лампичка за предадено по телефона съобщение. Вдигна слушалката, изслуша го и затвори с облекчение. Двойна проверка: никой не чакаше Бейлис във фоайето.

Нямаше никаква опасност.

Отдъхна си.

Огледа се, впечатлен от обстановката, щастлив, че може да се наслади на този кратък лукс след къщата с мебелираните стаи и отчаяното бягане през последните няколко дни. Беше приятно да се намираш сред старинна дъбова мебел, стени, облицовани с махагон, разкошни пешкири с монограм.

Почука се и Стоун отвори вратата, отново изпълнен с напрежение.

— Здравей, Роджър.

— Чарли — възкликна Бейлис, протегна двете си ръце и сграбчи неговата. — Радвам се да те видя и толкова съжалявам, че става при такива ужасни обстоятелства! Бях изненадан, като видях бележката да отида в стая 320. — Засмя се кратко. — Много умно от твоя страна. Не се притеснявай, аз сигурно съм те надминал. Взех всички мерки, за да съм сигурен, че никой не ме вижда да идвам тук. Само това ми липсваше.

— Хайде, влизай.

Стоун заведе Бейлис до няколко кресла с дебела тапицерия, чувствувайки студения, твърд допир на пистолета, пъхнат отзад под колана на панталона му. Знаеше, че пистолетът ще го пази, но по много причини щеше да е в по-голяма безопасност, ако не даваше да се разбере, че го има. Заразглежда Бейлис и забеляза скъпия, сигурно правен по поръчка тъмносив костюм и излъсканите до блясък обувки.

— Ти не си убиец — каза с въздишка Бейлис и се настани в едно кресло. — Зная това. Въпросът е, какво мога да направя, за да ти помогна?

Стоун седна срещу него.

— Нека започнем оттам: какво имаше предвид, като каза, че знаеш повече за положението ми, отколкото вероятно предполагам?

Бейлис кимна и бавно издиша.

— Сигурно нарушавам закона за националната сигурност, като ти казвам това — започна той. — Зная, че нарушавам и много други тайни. Досещаш се, предполагам, че смъртта на баща ти не е резултат от случайно насилие.

Стоун кимна.

— Нещо става. Някакво сътресение. Нещо много голямо.

„Нещо става“ — това бяха думите на Армитидж.

— Какво точно имаш предвид, Роджър?

— Трудно ми е, Чарли. Не зная откъде да започна. — Замълча продължително. — Ти си една от звездите на „Парнас“. Така че си чувал, разбира се, хипотезата за „голямата къртица“?

За какво, по дяволите, говореше той? Стоун изрече бавно:

— Тя бе напълно отхвърлена, Роджър.

Знаеше, че Бейлис има предвид хипотезата, според която през последните няколко десетилетия един агент — съветски агент — бавно и методично си е проправял път в йерархията на ЦРУ. Проявявал се е добре, но с мярка, създавал е приятелства, но не прекалено много. Според тази хипотеза той вероятно се е оженил за американка, родили му са се деца в Америка. Един типичен американски татко, който членува в родителско учителски комитети и благотворителни клубове и предава в Москва най-секретната американска разузнавателна информация. Това беше голямото подозрение на покойния Джизъс Ангълтън, дългогодишния шеф на контраразузнаването в ЦРУ, който през седемдесетте години едва не бе, разгромил Централното разузнавателно управление в кръстоносния си поход за откриване на „къртицата“. Докато през 1974 година Уилям Колби не го бе уволнил.