Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Имаше моменти, когато беше просто прекрасно да си сама, и този беше един от тях. Вана в два и половина през нощта е нещо невъзможно, когато живееш с някого, поне не и с музика по стереоуредбата, както сега — успокояваща соната за обой от Бах.

Беше работила до късно, защото трябваше да се съобразява с часовата разлика със Съединените щати, където беше осем часа по-рано. Беше се уморила да прави тези досадни и най-често безсмислени репортажи как Москва се готви за срещата на високо равнище, които й искаха от телевизионната компания. Особено като се имаше предвид, че голямата новина беше вълната от тероризъм, заляла Москва.

Излезе от ваната, отиде до малката си справочна библиотека и извади папката, която си бе приготвила, преди да тръгне за Москва.

За две минути намери това, което търсеше.

В раздела „Тероризъм/СССР“ откри кратко резюме за смъртта на човек, който бе заемал същия пост като Сергей Борисов, само че десетилетия по-рано. Наричаше се Миронов и беше загинал в съмнителна самолетна катастрофа по времето на Хрушчов. Беше назначен от Хрушчов и някои влиятелни противници на Хрушчов в КГБ го бяха мразили.

Така че редакторът може би беше прав. Може би в Кремъл действително ставаха някакви машинации.

После намери друг материал — за вълната от терористични актове в Москва през 1977 година. На осми януари 1977 година избухнала бомба в Московското метро, която убила седем души и ранила четиридесет и четири. Съветските власти повдигнали обвинение срещу трима арменски дисиденти и в края на краищата ги екзекутирали, макар че нямало никакви доказателства, че са свързани с престъплението. Тогава много коментатори изказали мнение, че всичко това е инсценирано, че режимът просто се опитва да дискредитира дисидентското движение. Дали и сега не ставаше същото? Особено като се имаха предвид бунтовете буквално във всички републики на Съветския съюз?

Кой би могъл да знае?

Един човек може би знаеше. Шарлот имаше един осведомител, един ценен информатор, когото пазеше много грижливо, защото той работеше в КГБ. Беше в техническите служби, тайно мразеше работодателите си и се бе представил само като Сергей.

Не беше лесно, но имаше начин да се свърже с него. Вероятно щеше да й отнеме няколко дни, докато успее. Той може би знаеше, или пък имаше някоя полезна хипотеза, или пък щеше да се досети как да провери.

Междувременно обаче беше изправена пред въпроса, как да съобщи и малкото, което беше научила. Как се отразява подобно нещо? Нито едно съветско официално лице не се съгласяваше да бъде интервюирано пред камера във връзка с това. Ясно беше, че още не са решили каква да бъде стратегията им по отношение на средствата за масова информация. Имаше слухове — постоянно явление в Москва, че това нямало да се случи, ако новият председател на КГБ Андрей Павличенко не бил получил сърдечна криза. Науми си да потърси някой от лекарите на Павличенко и да провери какво е състоянието му.