Игри на изчезване [bg]

Изругах наум. Този човек се оказа дяволски хитър. Да използва отрязана човешка глава, за да отвлече вниманието ми? Или онзи номер с посипаните стъкла по пода? Всичко при него беше обмислено, просто и елегантно. Беше ми заложил капан и ме бе изчакал да падна в него.

Вдигнах ръце, понеже валтерът беше станал безполезен. Пръстът ми дори не беше на спусъка. Дори ако по някакъв начин успеех да залегна, без врагът ми да ме простреля, щеше да мине част от секундата, преди да успея да се прицеля в тъмното. А в една престрелка част от секундата е равносилна на човешки живот. Пистолетът в ръката ми щеше да ми помогне точно толкова, колкото и ако беше от стиропор.

— Ти си онзи, който отговори на телефона — казах аз. — Очевидно.

— А ти си онзи, който стреля по мен — отвърна той. — Отначало си помислих, че ще представляваш проблем, но явно съм грешал.

— Дойдох да говорим — казах аз.

— Не се съмнявам — рече той. — Сега, като съм ти опрял пищова в главата, в твой интерес е да говориш. И да се учиш от грешките си. Много ми беше лесно да те преметна. След като влезе в стаята, ти едва благоволи да се огледаш.

— Стори ми се, че те видях — казах аз.

— А ето какво се получи накрая.

Рекламата на видеоекрана отново се смени, заливайки помещението с бледа светлина. Видях отражението на нападателя си в стъклото на прозореца, но не можах да различа много подробности. Пистолетът му беше автоматичен, със заглушител. Самият той беше висок, добре сложен, със светла кожа. Рус. Европеидни черти. Макар да не ги различавах добре, не ми бе и нужно. На лявото си око имаше бяла превръзка.

— Искам да сключим тази сделка — казах аз.

Той не каза нищо, не свали и пистолета.

— Тъй че имаш избор — продължих аз. — Можеш да натиснеш спусъка и аз ще съм мъртъв, преди още да падна на пода, или можеш да изчакаш и да чуеш какво имам да кажа. Не ме интересува кое от двете ще избереш. Прекарал съм целия си живот, надбягвайки се с куршумите, тъй че няма да се изненадам, ако точно тази вечер един от тях ме настигне. Но преди да дръпнеш спусъка, аз ще се държа така, сякаш смятам още да живея. Разбрахме ли се?

— Не носиш куфари — каза той.

— Обаче парите са още у мен. Скрити са, така че, ако ме гръмнеш сега, никога няма да ги намериш. Точното им местоположение го знае един приятел, тъй че и да ме изтезаваш, няма да го получиш. Единственият ти шанс е да правиш това, което ти препоръчам.

Той мълчеше.

— Можем да го направим точно така, както ти го описах по телефона — продължих аз. — Ти можеш да си тръгнеш от тук богат. Ще получиш онова, което искаш. Разбира се, ако предпочиташ да ме гръмнеш, давай! Ето ме! Чакам.

Мъжът пристъпи крачка напред и отново се прицели.

— Говори — процеди той.

— Викат ми Утис — казах аз. — На теб как ти викат?

— Не е нужно да знаеш.