Игри на изчезване [bg]

Аз не отговорих.

— Тази работа не е толкова проста, господин Утис — продължи той. — Фалшификатори на пари е имало, откакто има цивилизация. Но в света има само две групи хора, способни да изработят фалшификат с такова качество, и едната от тях е тайната полиция на Северна Корея. Те всяка година бълват купища банкноти като тези. Това всеки го знае. Препират парите през Москва, така че минава време, преди да стигнат до Щатите. Но дори и така да е, купюрите са с такова високо качество, че могат да престоят с месеци в сейфовете на руските олигарси, преди някой да забележи. А ако си мислиш, че след демонстрацията на сила от Америка севернокорейците са престанали, лъжеш се. Още го правят и ще продължат да го правят просто защото няма кой да ги спре.

— Но тези не са севернокорейски — казах аз.

Лорънс се усмихна леко, извади една стодоларова банкнота от портфейла си и я сложи на масичката между нас. Разпознах я моментално — имаше същия сериен номер като на онези, които бяхме извадили от залива. Но как се бе озовала у него? Той я извъртя към мен, за да я огледам по-добре; Бен Франклин ме зяпаше от портрета с безизразен поглед.

— Тези са от съвсем друго място — каза той. — И са загадка за останалия свят. Никой не знае къде са направени. Чувал съм всевъзможни теории. Някои твърдят, че ги печатали в Иран, за да финансират програмата си за ядрено оръжие. Други — че били сирийски, като с тях се финансирали терористични движения, без да остава документна следа. Някой дори подозират Венецуела или Куба, защото и двете държат да покажат среден пръст на Чичо Сам. Аз обаче знам истината.

— И защо трябва да ме интересува откъде са парите?

— Защото те са причината да съм тук сега. Да сме и двамата тук.

— И така, за кого, по дяволите, работиш? — попитах аз; изведнъж усетих устата си суха.

— За правителството на Мианмар.

Настъпилата тишина бе нарушена от вой на полицейска сирена някъде в далечината. Изображенията на видеоекрана отново се смениха, потапяйки стаята в почти пълен мрак.

— Ти си наемник — казах аз.

— Аз съм частен подизпълнител на военни поръчки — каза той. — Вече няма правила, господин Утис. Няма граници. Няма гражданство. Правителствата имат нужди и желания, готови са да платят много на всеки който може да им свърши работа. Последните шейсет години Мианмар е в състояние на постоянна война. Северните щати не искат да имат нищо общо с южните. Независими наркоармии патрулират пътищата в открити камиони. Китайците полагат усилия, за да не допуснат насилието да се разпространи през границата, но невинаги успяват. И тук се намесват такива като мен. Аз съм в състояние да предоставя жизненоважна услуга. При това не съм обвързан с национален флаг.

— От кого получаваш нарежданията си? От полковник? От генерал?

— От един глас по телефона — каза Лорънс. — И от номер на банкова сметка.

— Значи става дума за пари. Убиваш за онзи, който плати най-много.

— Да — отвърна той. — Но ти не би ли предпочел да убиваш за някоя държава, отколкото да крадеш от нея?