Игри на изчезване [bg]

Измъкнах от джоба си ключа за стаята, който Анджела ми бе дала, влязох в асансьора и натиснах всичките копчета за последните пет етажа, за да заблудя охранителните камери. После застанах с лице към вратата, за да не може камерата в асансьора да различи чертите на лицето ми. Ако толкова държаха да ме спипат, трябваше да измислят нещо по-умно.

В Китай етажите на високите сгради са номерирани по особен начин. Например етаж № 59 не е петдесети и деветият етаж на сградата, а четиресет и деветият. Също както някои американски сгради нямат тринайсети етаж, понеже числото 13 носи нещастие, в Китай няма етажи, започващи с цифрата 4. Суеверните китайци не отсядат в етажи с номера от 40 до 49, защото било на лош късмет. Понякога не отсядат и на етажи, които завършват на 4, например 14 или 24. И понеже големите хазартни играчи по принцип са силно суеверни, китайските казина гледат да избягват такива номера, доколкото е възможно. За което си има основателна причина. На китайски цифрата четири звучи като думата за смърт.

Колко подходящо.

Щом вратите на асансьора се разтвориха, аз излязох от кабината, нахлузих на ръцете си чифт сини латексови ръкавици и извадих валтера със заглушителя от сака. След като никой не ме чакаше във фоайето, беше много вероятно засадата да е някъде наоколо. По дяволите фоайето — ако аз исках да убия някого в хотел, щях да го причакам в апартамента му, който предварително щях да съм застлал с найлон, с пистолет, притиснат към шпионката на вратата. Още щом чуех поставянето на картата в прореза, щях да изстрелям два куршума през шпионката, после да отворя вратата и да го довърша с два в торса и един в черепа. Той нямаше и да разбере откъде му е дошло.

Като държах пистолета ниско отстрани до хълбока си за в случай, че на някого в този момент му хрумнеше да излезе от стаята, аз стигнах до края на коридора и се изправих пред апартамента на Анджела. Номер 5904. Наведох се и огледах отблизо дръжката на вратата. По нея нямаше и следа от пръстови отпечатъци.

Беше прясно избърсана.

Един бандит никога не се връща на местопрестъплението. Това е едно от най-глупавите и опасни неща, които човек може да направи. Стомахът ми се беше свил от нерви. Огледах коридора. Акордьорът трябваше да е все някъде. Това беше единствената игра, на която беше способен. Опрях гръб до стената, като се надявах, че дебелата каса на вратата щеше да ми осигури известно прикритие. Вдигнах пистолета нагоре, готов за стрелба, докато с другата си ръка бавно плъзвах картата на Анджела в ключалката.

Чу се тихо изщракване и лампичката светна в зелено.

Движенията ми бяха плавни и безшумни, за да не привличам внимание върху себе си. Бутнах вратата и влязох с вдигнат нагоре пистолет. Огледах помещението. Нито зад вратата, нито в коридора имаше някой, а навътре в апартамента не се виждаше нищо. Беше тъмен.