Мозайка от убийства [bg]

Имах и някои забележки, разбира се. Понякога авторът се изразяваше с престорено интелигентни, заучени фрази. Често оставах с чувството, че се опитва да направи впечатление със стила си, вместо просто да разкаже историята. Освен това романът беше прекалено дълъг. Но когато стигнах до края на ръкописа, вече бях решена да го публикувам — и това щеше да бъде първият ми проект за издателство „Клоувърлийф Букс“.

А след това се запознах с автора.

Авторът не ми хареса. Съжалявам, че трябва да го кажа, но изглеждаше студен и недружелюбен. Сигурно сте виждали снимките му на задните корици на неговите книги: слабото лице, късо подстриганата сребриста коса, кръглите очила с телени рамки. В интервютата си по телевизията и по радиото винаги се е отличавал с дар слово и непринуден чар. Но тогава изобщо не беше такъв. Беше с подпухнало лице и наднормено тегло, а по ръкавите на костюма му имаше следи от тебешир. Държеше се агресивно и същевременно умираше от желание да направи добро впечатление. Първото, което ми каза, беше колко си мечтае да има успех като писател, но сега, когато моментът беше дошъл, ентусиазмът му сякаш се беше изпарил. Не можех да го разбера. Когато споменах за някои от промените, които исках да направи по книгата си, той направо настръхна. Като цяло ме остави с впечатлението за един от най-безрадостните и лишени от чувство за хумор хора, които бях срещала. По-късно Кейти ми каза, че учениците никога не са го харесвали, и аз вече разбирах защо.

Но в интерес на истината трябва да си призная, че сигурно и аз не бях създала кой знае колко добро първо впечатление у него. С някои запознанства просто става така. Бяхме се уговорили да се срещнем в един елегантен ресторант — той, Чарлс и аз. Този ден валеше проливен дъжд — направо се изливаше от небето. Преди това имах среща в другия край на центъра, а таксито ми не беше пристигнало навреме, така че ми се беше наложило да тичам половин миля на високи токчета. Закъснях за срещата, косата ми беше залепнала по лицето, а блузата ми беше подгизнала от дъжда, така че сутиенът ми прозираше през нея. Изпих една чаша вино на екс в момента, в който седнах на масата. Умирах за цигара и това ме изнервяше допълнително. Спомням си, че влязохме в някакъв абсурден спор за една от главите в книгата му — той беше събрал всички заподозрени в библиотеката, което според мен беше прекалено голямо клише — но това очевидно не беше моментът да разговаряме по този въпрос. След това Чарлс ми беше доста сърдит — и имаше право. Можехме да го изгубим още тогава — а имаше предостатъчно други издателства, които щяха да се зарадват на книгата му, особено с обещанието за поредица.