Кратка история на иновациите
- Автор: Ридли Мат
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542832744
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: История техники
Электронная книга - «Кратка история на иновациите». Краткое содержание книги:
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.”
Другата идея на Смит, разделението на труда, обаче води до обратното, до повишаване на възвръщаемостта. Нека използваме неговия пример за фабрика за карфици. Работниците споделят задачите, стават по-специализирани и иновативни в работата си, оттам колективно по-продуктивни и цената на карфиците спада все повече и повече. Производителят и потребителят получават повече за по-малко. Иначе казано, първата метафора показва негативен изход, а втората положителен. Няма как и двете да са правилни.
Икономистите, последвали идеите на Смит, до голяма степен забравят увеличаващата се възвръщаемост и фабриката за карфици и вместо това се фокусират върху невидимата ръка. Дейвид Рикардо, Леон Уолрас, Уилям Стенли Джевънс, Джон Стюарт Мил, Алфред Маршал и Мейнард Кейнс повече или по-малко вярват в намаляването на възвръщаемостта. Макар и да живеят в епоха на постоянни иновации и ускоряващ се просперитет, те смятат, че партито рано или късно ще свърши. Мил например не пренебрегва техническия прогрес, но не се и опитва да го обясни и приема, че той ще затихне. Маршал се опитал да разреши парадокса. Той изобретил идеята за „разливи“, или за позитивни външни явления, но това било, общо взето, хитър трик да излязат сметките.
После, през 1928 г., икономист на име Алин Йънг повдигнал въпроса за противоречието на Смит, като заявил, че изобретяването на нови инструменти, нови машини, нови материали и нови конструкции включвало и разделението на труда. С други думи, самата иновация сама по себе си била продукт на засилено специализирано, а не нещо отделно. Но Йънг така и не доразвива идеята. През 1942 г. Йозеф Шумпетер казва, че иновацията е основното събитие и че увеличаването на възвръщаемостта е потенциално безкрайно: „Една от най-безопасните прогнози е, че в обозримото бъдеще ще живеем в объркващо изобилие от храна и суровини и ще предадем управлението на увеличаването на общото производство, но ще знаем какво да правим с него“. Това била непопулярна гледна точка дори по онова време, недолюбвана е и днес, макар междувременно да е доказала правотата си. Кейнс например смята, че Голямата депресия представлява настъпване на намаляването на възвръщаемостта и нуждата по-справедливо да разпределяме по-малкото работа. Проблемът бил, че Шумпетер не обичал много-много да използва математиката. Икономиката обаче все повече се привличала от култа към уравнението, така че мнението на Шумпетер било до голяма степен игнорирано.
През 1957 г. Робърт Солоу отново повдигнал въпроса за иновациите като липсващо звено в теорията на икономиката. Солоу смятал, че едва 15 процента от икономическия ръст към онзи момент могат да бъдат обяснени с разораването на повече земя, с привличането на повече работници в индустрията и със заделянето на повече капитал за инвестиции. Остатъкът, цели 85 процента от ръста, не можел да бъде обяснен с тези фактори за производството, затова – очевидно – трябвало да са резултат от иновации.
Но дори в модела на Слоу иновацията се сипе като манна от небесата. Тя е „външна“ за модела. Той няма теория защо тя се появява на някои места и по някое време, а не другаде. Източникът на тази манна по-късно е сведен от Ричард Нелсън и Кенет Ароу до правителствено финансиране на изследванията. Според тях частният сектор, оставен сам на себе си, никога нямало да създаде иновации, понеже никой няма печалба от правене на наука. Аргументът им е, че за един бизнесмен винаги ще е по-лесно да копира нечии чужди идеи и иновации, а преградите за защита на собствеността на знанието – патенти, авторски права и тайна – са неадекватни. Затова държавата трябва да осигури знанието, което да доведе до иновации. Както коментира професор Терънс Кийли, това била интровертна, дори егоистична гледна точка, която игнорира случващото се по света:
„Проблемът със статиите на Нелсън и Ароу е, че те са теоретични. Един-двама неспокойни умове надникнали от орловото им гнездо и правдиво отбелязват, че в реалния свят се случват и частно финансирани изследвания. Всъщност те никак не са малко“.
През 1990 г. един млад икономист на име Пол Ромър се заинтригувал от проблема с увеличаването на възвръщаемостта и нарастването на познанието. Ромър създал отговор, който щял да му спечели Нобелова награда. Опитал се да представи иновацията като източник на икономически растеж и „ендогенен“ фактор в моделите. Иначе казано, той превръща иновацията в продукт, в нещо, което е както резултат от икономическа активност, така е и неин ресурс. Основният му аргумент е, че характерна черта на новото знание е, че то не е конкурентно, хората могат да го споделят дори без да го използват. Но то може да бъде отчасти и изключвано и който се сдобие с него първи, може да го използва за трупане на пари, поне за известно време. Хората могат или да запазят новите си знания в тайна (както направили Хабер и Бош с железните си катализатори), да ги патентоват (както направил Морз с телеграфа), или просто да използват „безмълвното“ си знание, за да изпреварят съперниците си (така пък постъпили повечето пионери в соф-туера). Ако това продължавало достатъчно дълго време, притежателите на знанието щели да получат отчасти монополна печалба. Това била ключова разлика, неизказвана преди. Знанието е както обществено достояние, така и временно частна собственост. Знанието е скъпо, но понякога се отплаща.