Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
Тя лежеше върху него, топлият й дъх галеше врата му, а той все още беше в нея.
— Ти беше болна — успя да произнесе той, когато накрая беше в състояние да върже две думи на кръст.
— Но сега съм много по-добре.
— Бих казал, че никога не си била по-добра. Това беше просто невероятно, Джеси.
— Да — каза тя, близна го по врата и се сгуши пак в него. Само след миг вече бе заспала, а той все още беше в нея.
Дълго време остана да лежи така, като галеше гърба й, притискаше я към себе си, масажираше бедрата й.
Старата Джеси, новата Джеси, имаше ли това вече някакво значение? Тя беше просто неговата Джеси.
Не знаеше кога точно заспа, но му се стори, че не бяха минали и три секунди, когато подскочи от пронизителен писък.
Мили Боже, да не би Лора да се беше върнала?
Беше Джеси — тя се мяташе на всички страни, удряше с ръце и крака, пищеше, без да спира, а между писъците се чуваха хрипливи ридания — дрезгави, отвратителни звуци, които направо му изкараха акъла.
Беше се свлякла от него. Той я сграбчи за раменете и започна да я разтърсва, докато тя се поуспокои.
— Джеси — каза той, целуна я и я разтърси още веднъж.
Тя отвори очи, втренчи се в него и пак изпищя.
— Това съм просто аз, Джеймс. Всичко е наред.
— Джеймс?
Божичко, тя пак говореше с онзи детски писклив глас. Той усети как космите по врата му настръхнаха. Същият този детски глас каза:
— Не познавам никакъв Джеймс. Кой си ти? Защо си тук?
— Аз се грижа за теб. Ти падна лошо и си нарани главата.
— О, ти си доктор?
— Да, в момента съм точно това. — Не можеше ли да го разпознае? Нима у нея се беше върнало детето и възнамеряваше да се задържи там?
— Доктор Джеймс… Това ми звучи странно.
— Можеш ли да ми кажеш какво сънуваше? — Той се опитваше да й говори с успокоителния глас на баща, който утешава своето уплашено и объркано дете.
Внезапно Джеси рязко се дръпна от него. Блъсна го в гърдите и одра бузата му преди той да беше успял да прикове ръцете й от двете й страни. В очите й се четеше див ужас, от който, изглежда, не можеше да се освободи.
— Не, не — повтаряше тя отново и отново. — Пуснете ме! Не правете това, то е ужасно, спрете, спрете! — Той чуваше прочувствен детски глас и това го потрисаше, защото излизаше от устата на жена.
Очите му вече бяха привикнали към тъмнината и той още по-ясно видя и ужаса в очите й.
— Нещо ти се е случило, Джеси. Може би нещо, свързано с онзи господин Том?
Тя се дърпаше от него и го гледаше така, сякаш очакваше, че той ще й причини болка или дори че ще я убие.
Джеймс пусна ръцете й. Тя закри с тях лицето си, като че за да се защити, отметна се до самия ръб на леглото, сви крака към гърдите си и се сгуши на кълбо.
— Няма нищо, няма нищо — каза той тихо със същия онзи успокоителен глас, знаейки, че има работа с детето, не с жената. — Ще се оправиш. Лягай сега да спиш. Аз ще бъда до теб. Спи.
Тя заспа, докато ридаеше, напъхала юмрук в устата си. Той се боеше да я докосне, за да не я събуди. Чудеше се, ако все пак я събуди, дали пред него ще бъде истинската Джеси или пак онова ужасено дете.
Той я изчака да заспи дълбоко, след което я придърпа към себе си и я прегърна. Тази нощ тя нямаше повече кошмари. Мислейки върху преживяното чак до сутринта, Джеймс стигна до извода, че тя сънуваше този проклет сън всеки път, след като се бяха любили. Не, не след първите два пъти, когато тя не беше изпитала удоволствие, но след всеки следващ път оттогава насам. Те се любеха и после тя сънуваше този ужасен сън. Удоволствието ли го предизвикваше? Точно тази идея обаче никак не му допадна.
Когато Джеси се събуди на другата сутрин — мрачна утрин с дъжд, който плющеше по первазите на прозорците, и вятър, който блъскаше дъбовите клони в стените на къщата, — тя видя Джеймс да седи до нея. Но вече изобщо не приличаше на ангела, а имаше вид на много угрижен човек.
За първи път кошмарите бяха проникнали и до съзнанието на Джеси. Тя седна изправена в леглото, обърна се към съпруга си и разтревожено каза:
— Джеймс, Том беше много лош човек. Но не става дума само за него. Всъщност всичко е заради пирата Черната брада.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Граф Чейс попита своя камериер, който съзерцаваше ласкаво спящия Чарлз:
— Спиърс, имаш ли представа какво могат да означават всичките тия небивалици за Черната брада? Джордж Рейвън не успя да измисли почти нищо свястно. Той човекът си няма и въображение, така че колкото и да въртеше и да сучеше, накрая все стигаше до онзи ужасен тип, Черната брада, как той се бил върнал в съзнанието на Джеси след десет години.