Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
Дукесата наля чай. Джеймс погледна към Маги, която този следобед беше облечена в бледожълтеникава рокля — наистина твърде скромно за Маги, което обаче я правеше да изглежда апетитна като сметановия крем на Баджър. Сампсън стоеше зад нея, положил леко лявата си ръка върху рамото й. От време на време Маги погалваше ръката на съпруга си.
— Всъщност — Джеси погледна към мъжа си с престорена скромност — Джеймс е много по-ефикасен като цяр от каквато и да било кифла. Извинявай, Баджър, но ти казваш самата истина.
Джеймс се задави. Сампсън го тупна силно по гърба.
— Повече да не сме чули подобно нещо — отсече Спиърс, но не беше намръщен.
Днес Джеси изглеждаше като екзотично цвете до Маги. Косата й беше разпусната, защото оплитането би й причинило главоболие. Тя се спускаше гъста и буйна около лицето й, което все още беше доста бледо и това притесняваше Джеймс. Тя обаче дълго време го беше молила да дойде с него до „Чейс Парк“, преди да била станала „мека и бездейна като пухената й възглавница“, както сама се беше изразила.
— Е, след като всички се подкрепихме за предстоящите разкрития — каза Маркъс, като сладострастно дояде последната хапка от своята кифла, — време е вече да разберем повече за този тип Черната брада, Джеси. Ти не си казала абсолютно нищо на горкия Джордж.
— Негова светлост е напълно прав — отбеляза Спиърс с маниера си на фин и изискан дук. — Доктор Рейвън е прекрасен лекар, но му липсва въображение.
Графът изсумтя.
Спиърс леко се прокашля:
— Той не събира достатъчно подробни сведения за нещата. Джеси, надявам се, че ти ще ни разкажеш всичко.
Джеси огледа един по един тези хора, които я бяха приели и се бяха държали толкова мило с нея, бяха я напътствали и се бяха отнасяли с нея като с близък човек, всъщност бяха я харесали и искаха тя да е щастлива. Тя не можа да се сдържи и избухна в сълзи.
— Джеси!
Джеймс, невероятно уплашен, че тя нямаше да може да понесе онзи ужас от детството си — какъвто и да беше той, — само след миг беше вече на крака. Той седна до нея, на стола, и я притисна към себе си.
— Недей, сладка моя, няма нищо. Това е само от главата ти и от всички онези ужасни спомени. Не е нужно да казваш нищо, ако не желаеш.
— Джеси — предложи Баджър — има нужда от малко коняк. Господин Сампсън, бихте ли й сипали една прилична доза? Това ще я накара да се почувства по-леко и ще я стопли.
Джеймс пое от протегнатата ръка на Сампсън чаша, в която беше налято от най-хубавия коняк на Негова светлост, и нежно я притисна към бузата на Джеси:
— Хайде, изпий го. Щом Баджър казва, че имаш нужда, за да ти олекне, значи е така.
Тя отпи една прекалено голяма глътка. Стори й се, че течността направо прогори стомаха й и така се разкашля, че лицето й почервеня като косата й, а тя изрече хрипливо:
— Баджър, та това е опасно. Как мъжете изпиват огромни количества от него и пак оживяват, за да пият още?
— Мъжете — отвърна Спиърс и погледна бегло към графа — имат забележителни адаптивни способности. Това им помага да оцеляват дори когато мозъците им не функционират нормално. Отпий само още една малка глътчица, Джеси.
Тя отпи, усети как я облива топлина и въздъхна.
— Вече чувстваш ли се готова да разкажеш на всички ни за онова далечно лято?
Тя кимна и внезапно придоби смутен вид:
— Бях съвсем малко момиче, на не повече от десет години, ако не се лъжа. Семейството ми имаше къща в Окракоук. Това е един остров върху оскъдно парче земя на север от бреговете на Северна Каролина, който е част от така наречените преградни острови, тъй като предпазват брега на континента от атлантическите бури. През лятото това е красиво място — много слънчево, с дълги и широки крайбрежия. Водата винаги оставаше хладна, но човек можеше да плува, ако му стигаше смелостта. Много диви коне скитаха навсякъде из преградните острови и повечето хора вярваха, че те са доплували до брега от един потънал испански галеон някъде през шестнадесети век. Хората, което живееха там, опитомяваха някои от тях.
През лятото на 1812 аз непрекъснато прекарвах дните си по крайбрежието, ровех се за миди и плувах, докато кожата ми съвсем почернееше. Майка ми все ме заплашваше, че ще ме завърже за леглото. Там беше и този човек, който обитаваше една колиба точно на самия бряг. Всички го наричаха „Стария Том“. Аз пък го наричах „господин Том“. Не знам дали наистина е бил чак толкова стар, но тъй като бях съвсем малка, на мен той ми изглеждаше не само стар, но и престарял.
— Ау, всичко това е адски интересно, Джеси — обади се гласът на Антъни иззад пианото в ъгъла на гостната стая, — но кажи нещо и за Черната брада.