Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Разбира се. И без това щеше да ме наричаш Лора, ако се беше оженил за мен… Съжалявам, че се държах като глупачка. Но за мен беше такъв шок цялото това насилие. Не допусках, че може да се случи нещо подобно, кълна се. Чичо ми ме покани да дойда с него на гости в „Кандълторп“ и аз се съгласих. На Алиша не й харесваше тук, но бях любопитна да видя къде сте живели, пък и да се запозная с теб, това е всичко. Не знаех, че е намислил да убива жена ти.
— Няма нищо. Надявам се, че повече няма да те виждам, Лора. — Той й кимна, а после каза: — Благодаря ви, госпожо Катсдор, за помощта. А сега ще занеса Джеси горе и ще я сложа да си легне.
— Тези двамата ще ги изхвърля веднага, щом „благородният“ барон тук дойде на себе си. Вие, госпожичке, се погрижете за чичо си. Тъкмо ще има с какво да се занимавате, вместо да пищите като побъркана.
Докато носеше Джеси нагоре по широкото стълбище, Джеймс се питаше какво ли беше имала предвид Лора Фротингил, като каза, че на Алиша не й харесвало тук? Тя винаги беше изглеждала щастлива в „Кандълторп“, докато не му съобщи, че носи негово дете. Не искаше обаче точно сега да мисли за това.
Джеси беше като мъртва в ръцете му, главата й висеше безжизнено на рамото му, а косата й се полюшваше половин метър надолу. Бяха минали поне десет минути, откакто си беше ударила главата. Защо ли вече не идваше на себе си?
Джеймс не преставаше да трие лицето й с влажна, хладна ленена кърпа. Вече беше минал почти половин час, а тя все още лежеше в несвяст. Имаше нещо лошо. Той си спомни за един жокей, когото преди около две години, го ритна кон в главата. Пулсът му беше бавен и отмерен, точно като на Джеси, и всички бяха сигурни, че не е нещо сериозно. Само дето той никога не се събуди. Джеймс усети как стомахът му се сви на топка, беше толкова уплашен.
Накрая стана от леглото й и отиде до прозореца. От доктор Рейвън нямаше и следа. Тъмни облаци се струпваха на изток. Не след дълго щеше да завали. Обърна се и видя как Джеси помръдна лявата си ръка, свивайки я в юмрук.
— Джеси? — Стори му се, че ще се пръсне от облекчение. — Джеси? — извика той отново и се надвеси над нея.
Очите й останаха затворени. Главата й се раздвижи натам-насам върху възглавницата. После тя произнесе съвсем отчетливо:
— Боли ме главата. Това, което стана, не беше никак забавно. Този човек е просто ужасен.
— Е, да, такъв е. — Тя отново притвори клепачи.
Той се надвеси над нея, разтърси я и изкрещя в лицето й:
— Джеси!
Тя го погледна, но образът му беше някак неясен и странно трептеше над нея с размазани очертания. Русата коса ограждаше лицето му — лице на ангел, толкова нежно и хубаво, с къдрици, през които струяха лъчи светлина. Умряла ли беше? На небето ли се намираше? Но неговите очи със сигурност бяха зелени, като малкото, което се намираше точно до конюшнята в конефермата на баща й. Всички знаеха, че ангелите имат сини очи, а този ангел имаше зелени очи, които хипнотизираха този, който ги погледне, и го караха да се чувства невероятно щастлив, невероятно спокоен… Да, очите на този ангел бяха зелени, нежни и хубави, със зелената дълбина на безкрайно пространство от разлистени летни дървета. Тя попремигна, за да го види по-ясно:
— Джеймс? Това ти ли си? Не, не си ти, нали? Аз съм умряла и ти си ангел. Ето защо се рееш така над мен. Ти си толкова красив ангел… но аз не искам да умирам и да оставя Джеймс даже и заради теб. Ужасно ме боли главата…
— Щом те боли главата, значи не си умряла — отвърна й един скучен глас, който със сигурност не можеше да принадлежи на ангел. — Разбираш ли какво ти говоря?
— Да — тя се опита да вдигне ръка, за да пипне главата си, но не успя. Две сълзи се търкулнаха надолу по бузите й. — Ти си тук, толкова красив и неясен, с тази руса коса и зелени очи… Просто не знам какво да мисля.
— Значи аз съм този, който сега знае повече. Не, не мърдай, Джеси. Знам, че боли, сладка моя. Но просто се опитай да лежиш неподвижно. Сега вече по-ясно ли виждаш?
— Малко по-добре. Ти не си ангел, но ме нарече „сладка моя“. Изобщо не бях чувала, че на ангелите им е позволено да се държат така интимно. Харесва ми. Никой никога преди не ме е наричал „сладка моя“.
Той постави влажната кърпа на лицето й и сърцето му се сви от мъка. Никой никога не я бил наричал „сладка моя“? Това вече наистина не можеше да го проумее. Та тя действително беше сладка, чиста, невинна и любеща…
— Не, аз не съм ангел. Ако се съмняваш в думите ми, просто попитай моята майка. А точно в момента ти наистина си мила и сладка. Бих казал, че ако си останеш същата като сега, ще бъдеш сладка, докато си жива. Това облекчава ли ти главоболието?