Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
„Богове, защо изобщо дойдохме на това прокълнато място?“, запита се тя, ала прекрасно знаеше отговора. Бяха дошли тук, защото това беше последният им шанс.
През този ден бе видяла на няколко пъти емирините. Те се стрелкаха като бели мълнии между дърветата и всеки път, когато ги мернеше, тъмнокосата Сестра се взираше в синьо-зелените горски дебри и се питаше какво ли се крие под бялата козина на загадъчните им домакини. Тя отиде да види Пейтре, която беше доста изнемощяла, ала поне се бе съвзела, и си поговори с Тсата. Този път обаче ткиуратският й приятел й се стори малко странен — в държанието му сякаш имаше някаква бариера, която тя не можа да преодолее, ето защо накрая се отказа и си тръгна. Атмосферата в лагера я потискаше, но бе заклещена тук като всички останали и не трябваше да напуска пределите на селището.
Тя започна да се разхожда около селището, за да размисли на спокойствие. Претенциите, които предяви Асара, наистина бяха сериозни. Е, поне вече знаеше защо някогашната й прислужница я бе последвала в гората — трябваше да запази инвестицията си. Ала дори Кайку да бе в състояние да изпълни желанието й, въпросът беше трябваше ли? Осмеляваше ли се да дари същество като нея със способност за размножаване?
От друга страна, ако я бяха накарали да попречи на Асара да има деца, категорично нямаше да го стори. Тогава щеше да й отнеме нещо, а тя никога не би постъпила така. Докато да й даде възможност да се възпроизвежда беше нещо съвсем различно. Всяко действие на потомците й, всяко следствие от живота им щеше да е заради Кайку.
Ами ако те пораснеха със способностите на Асара? Ами ако бяха вероломни като майка си? Откъде можеше да е сигурна? Всемогъщи богове, щеше да направи някогашната си прислужница родоначалник на нова раса. Раса на създания, които могат да приемат всякакво лице и всякакъв облик; перфектни шпиони и смъртоносни имитатори с неостаряващи тела. Само Сестрите можеха да прозрат през обвивката им.
Тъмнокосата Сестра внезапно се спря. Тя си даде сметка, че се бе увлякла — въображението й явно се бе развихрило. Нямаше никаква гаранция, че децата на Асара ще наследят дарбите й. Дори и да станеше така, не бе сигурно, че ще се превърнат в красиви и смъртоносни създания като майка си. Можеха изобщо да не наследят природата на майка си.
Ала такава възможност съществуваше и Кайку не можеше да отрече това.
Тя искаше да си поговори с Тсата. Чувстваше се ужасно, задето ткиуратецът бе толкова близо, а тя бе обвързана с клетва да не говори за молбата на Асара. Сестрата се възхищаваше на острия му ум и честността му. Вероятно той щеше да й помогне да разплете възела. Сигурно щеше да й каже, че действието и бездействието са едно и също нещо и че ако иска да откаже на Асара дара на зачатието заради страха от възникването на раса от чудовища, трябва да направи всичко възможно съпругата на Реки да не забременее. Тсата щеше да унищожи заблудите й и да разсее димните завеси на етикета и предразсъдъците; накрая щеше да й каже, че единствената причина, поради която умува над този въпрос, е защото не иска да се нагърби с отговорността да вземе конкретно решение.
Кайку знаеше всичко това, ала то в никакъв случай не правеше избора й по-лесен.
Нощта се спусна отново над земята, но този път нямаше луни, които да я озарят със сиянието си.
Войниците започваха да се боят от тъмнината. Перспективата да заспят и да сънуват ужасни кошмари бе по-лоша от изтощението, което ги очакваше, ако останат будни, ала умората им бе толкова силна, че те се унасяха пряко волята си. Стражите дремеха на постовете си; главите им клюмваха и собствениците им се будеха с викове, когато кошмарите се вкопчваха стръвно в тях. Гората и бездруго беше място, което подлъгваше окото, но липсата на сън ги караше непрекъснато да съзират разни движещи се обекти и ги подлагаше на ужасяващи халюцинации.
— Утре заранта трябва да потегляме — изръмжа Доджа на Кайку. — Хората ми не могат да издържат повече — това място ще ги накара да полудеят. Ако трябва, ще носим Фаека и ткиуратката.
Тъмнокосата Сестра не каза нищо. Тя също си мислеше, че ако състоянието на Фаека се подобри, могат да й измайсторят носилка и да поемат отново на път. Освен това общото състояние на групата сериозно я тревожеше. Задвижваният от нейната кана метаболизъм поддържаше ниско нивото на умората в организма й и тя не бе тъй изтощена физически като останалите, но не там според нея бе проблемът; именно психическият терор, на който бяха подложени бойците, я караше да се опасява от възникването на инциденти. В този лагер имаше прекалено много пушки и твърде много разтреперани пръсти, които да натиснат спусъка.