Пепеляшка и царският син

Рун се поклати на двете си нозе и мушна ръце в широкия кожен колан. Едвам доловима подигравателна усмивка потрепна под мустаките му и заговори той неочаквано спокойно:

— Сам наместникът на първоучителя ме изпрати при Самуила Мокри. Да е той жив сега и да е пред мене, и на него ще кажа същото, което ще кажа на вас. Прати ме наместникът да помагам за новото царство и аз помагам. Гоня враговете на царството и ги затривам с огън и желязо. И на бесилка ги окачвам. От мене се плашат виновните, а невинните няма защо да се плашат. И по-добре да пострада невинен, отколкото да се изплъзне някой виновен, който ще направи още сто пакости. За врага няма в мене милост. С мене не е, както е на бойното поле: врагът е срещу тебе и ти го виждаш.

Аз гоня скрития враг и не е лесно да го познаеш. Викате ме на съд, но вашето е само думи. Вие сега с царството ли сте, или не сте? Вие все по думите ходите, в думите е цялата ваша сила.

Раздвижиха се людете наоколо, зашумяха, надигна се врява. Само двамата старци седяха на пъна неподвижни и сякаш безучастни. Рун гледаше тъкмо тях и беше вече нетърпелив, поизвърна се дори, като че ли искаше да си отиде. Подигна ръка към него и заговори пак дедъц Мирон:

— Ти… Що говориш! Изпратихме те да бъдеш войник на правдата, но не убиец на невинни люде. Ти сега се обръщаш и против нас! Не забравяй, че правдата и словото й са по-силни от твоя меч.

— По-силни — подигна рамена презрително Рун. — Ако дойда сега с десетина войника, ще ви пръсна като пилци, ако сте може би двесте души. Аз си знам добре работата, а вашите думи са по хиляда за едно и също нещо. Е, какво още имате да ми кажете?